Том Клэнси - Виртуални вандали

— Да, спомням си — засмя се баща му. — Викахме му да хванеш „компютърен тен“ — всички маниаци придобиваха тази фина разцветка на зеленото.

Мат гледаше в чинията си, ровейки из храната. Той изми приборите и отново се запъти към стаята си.

„По-добре се залавяй за училищните задачи“, си каза той.

Облягайки се на тапицерията на свързания си с компютъра стол, Мат започна да настройва имплантите си с рецепторите на облегалката на стола. Високочестотен шум се появи в ушите му, след като затвори очи.

Щом ги отвори, се озова в своя личен виар, виждайки познатото, обсипано със звезди небе, а във въздуха се рееше мраморната плоча. Секунда след това се натъкна на зашеметяваща изненада.

Кейтлин Кориган се появи изневиделица, излегната върху мраморната плоча, като манекен на бански костюми.

— По-добре си затвори устата, Мат — подразни го тя. — Иначе току-виж си лапнал някоя виртуална муха.

Мат се опита да не й остава длъжен.

— Просто… просто не си спомням да съм оставил толкова голяма иконка на десктопа си.

— Използва достатъчно много от тях миналата нощ. — Тя се изкиска, докато си играеше с иконките на плочата. — Ето го проксито на господин Стикс, програмата ти за телекомуникациите и ужасните неща, които си направил с моя мъничък протокол. — Веждите на Кейтлин се повдигнаха, когато побутна променената си обица.

Мат имаше желанието да навлече някое прокси в момента. Надяваше се само лицето му да не издаде тоталния шок от осведомеността на Кейтлин със собствения му виар. Явно се беше повъртяла тук известно време, за да се запознае с всички програми, които бе нагласил.

Запазвайки стойката си на момиче от корицата на списание, въпреки че носеше стар пуловер и изтъркани дънки, тя продължи.

— Не знам защо си толкова учуден от появяването ми тук. Ти сам ни предизвика да те проследим.

След това разтърси глава, опитвайки се да прозвучи твърда, но някак си излезе, че флиртува.

— Мислех, че човек, който разбира от компютри, прекарва повече време пред тях. Колко стана, откакто си тръгнахме от училище? А ти дори не си се вързал в Мрежата! Не си направил нито една звукова команда! Не искам да ти казвам откога вися тук и те чакам да се появиш.

— Надявам се, че не си прекарала цялото това време в моя компютър — каза Мат, като още опитваше да се съвземе от шока, който му дойде като гръм от ясно небе.

Кет размаха пръст към него.

— Не си мисли, че целият свят се върти около теб — хокаше го тя с лека усмивка. — Имам и други неща за вършене. — Тя вирна глава, въртейки краищата на косата си на един от пръстите. — Знаеш ли, винаги съм се чудела как изглеждаш. — Усмивката й стана още по-голяма. — Радвам се, че си ти, въпреки че, трябва да призная, доста се изненадах.

— Изненада ли се? — попита Мат.

Кет вдигна рамене и седна на плочата. Ръцете й бяха подпрени върху дясното й коляно, докато лявото се люлееше свободно в звездната шир.

— Винаги съм си мислела, че си от добрите момчета — каза тя, като гласът й прозвуча още по-изкусително.

— А, имаш предвид беден, но честен — отвърна й Мат.

Тя се изкиска, кимайки.

— Точно така! Никога не съм предполагала, че млад и уравновесен човек като теб ще иска да се мотае с палави и разглезени богаташки наследници като нас.

Мат си спомни думите на Лийф Андерсън за задоволените и скучаещите: „Знанията и съобразителността могат да победят парите“.

Кет се засмя, но той видя, че стойката й е напрегната.

„Какво толкова казах? Зачуди се той. Защо се разтревожи така изведнъж?“

След което се сети. Не познанията й за компютрите й бяха позволили да го открие. Внезапното й появяване, а също и флиртът вероятно бяха за отвличане на вниманието му.

Но необмислените му думи й бяха направили впечатление. Те й напомниха за някой друг, чийто ум и съобразителност му бяха позволили да контролира нея и приятелите й.

„Гения е този, който те е проследил, прошепна студен глас в съзнанието му. Вече знае кой си“.

Тръпка премина през гърба му, но той направи всичко възможно да не прекъсва закачката си с Кейтлин.

— Надявам се, посещението ти тук да си е струвало. Имам предвид, че сигурно ти е струвало много усилия.

Кет се успокои за момент, докато не схвана скрития подтекст.

Дъхът й спря за малко и той видя за миг страха, изписан в очите й.

— Наслаждавай ми се, докато можеш — каза безгрижно тя. — Ако се срещнем утре в училище, ще се правя, че не те познавам. — След което се наведе напред. — Запомни, не трябва да се срещаме… там навън. — Тя направи жест, с който показваше нещо отвъд звездното небе във виара на Мат — истинския свят.