Том Клэнси - Виртуални вандали

— А онова нещо на бейзболния стадион — то не беше подобна програма.

— Когато той ни каза — когато аз го чух за първи път, помислих, че ще бъде голям майтап. Просто да постреляме по няколко виртуални бейзболни играчи, нали така? — Кейтлин изглеждаше разтревожена. — Но после хората по трибуните започнаха да падат. Никога не съм предполагала колко много хора ходят на такива мачове в холоформи.

— Него ли имаш предвид, като твърдиш, че е опасен, както каза и Савидж? — попита Мат. — Ако наистина е такъв, защо просто не се откажеш?

Въпросите му, изглежда, извадиха Кейтлин от равновесие.

— Да, наистина е такъв — отговори тя, едновременно ядосана и уплашена. След което прозвуча натъжена. — Аз не се отказвам, защото не мога. — Миг по-късно тя изчезна във вътрешността на „Маунт Върнън“.

Мат знаеше много добре какво щеше да се случи, ако я последваше. Ако охранителните системи не го уловят, тогава системите за разбиване на програмата щяха да го направят. А той имаше намерение да се прибере у дома без главоболие.

Напусна виртуалното имение на семейство Кориган, поемайки по още един сложен маршрут, докато накрая не отвори очи в собствената си стая. Но не стана от свързания с компютъра стол. Остана да седи там, облегнал брадичка на свитите си ръце.

Тази нощ беше постигнал две неща — идентифицира виртуалните вандали, като добре ги уплаши, и научи малко повече за загадъчната персона, която им осигуряваше необходимите програми — и им даваше нареждания. Като минус може да се отчете, че не бе разбрал кое точно позволяваше на вандалите да нараняват хора във виар симулаторите. Беше се оставил да го въвлекат в едно нападение, където почти бяха убили човек.

„Обаче, помисли си Мат, това че бях там, вероятно спаси живота на Шон Макардъл. Но ако не бях притиснал Джери Дивака, сигурно нямаше да проникнем във виртуалното посолство“.

На последно място, но най-обезпокояващ беше фактът, че се превърна в главната от набелязаните мишени на Гения. Досега той беше просто един от тези, които се стремяха да си намерят местенце в отбраното общество. Сега обаче бе нарушил установеното положение, разкривайки виртуалните вандали и принуждавайки Джералд Савидж да не се подчинява на нарежданията на Гения. А и бе видял вандалите в акция.

Нито едно от тези неща нямаше да се харесат на Гения. А той самият, за да цитира думите на големия и гаден побойник, беше „изключително опасен младеж“.

„Опасен и пълен с компютърни изненади, помисли си Мат, мръщейки се. Сега е моментът да разкрия тайната си самоличност — Мат Хънтър, прилежен ученик“.

Доста трудно беше да си такъв, при положение че спиш по два часа на нощ. Мат едва се дотътри до първите си часове през деня. Имаше късмет, че първият час след обедната почивка бе в библиотеката.

Но дори и при това положение се прозяваше, щом се захвана да чете някои от историческите материали, които му бе дал Санди Бракстън. Двамата офицери, които проучваха те, Армистед и Хенкок, бяха служили заедно на няколко поста в Запада, преди да е започнала Гражданската война. Когато сраженията започнали, те бързо се издигнати на ръководни длъжности.

Докато четеше, на Мат като че ли му стана интересно. Той беше учуден, когато разбра колко е било различно командването по време на Гражданската война. Офицери, дори генерали, предвождали атаките начело на войските си, вместо да останат скрити, подобно на Гения, докато други поемат всички рискове.

Но преди 170 години офицерите са смятали, че трябва да вдъхват кураж на подчинените си. Командващият Армистед опитал нещо такова на фаталния 3 юли 1863 г. Той поставил своята фуражка на върха на меча си, държейки го високо, за да могат войските му да знаят къде се намира „техният старец“. Естествено хората му го последвали, въпреки че вече били дали ужасяващи жертви. Само шепа храбреци успели да стигнат „Хребета на Смъртта“, където попаднали на масиран огън. Армистед бил покосен от първите куршуми.

Това поне успя да поразсъни Мат. Но той отново се унасяше, докато се прибираше с автобуса. Родителите му не си бяха вкъщи, така че той седна пред компютъра. Стана, когато настъпи време за вечеря. Баща му не се сдържа да го подразни малко.

— По мое време стояхме до късно, залягайки над книгите. Сега как му викате, когато се вържете към Мрежата и киснете вътре по цели нощи?

— Можеше и да е по-лошо — включи се майка му с усмивка. — Като например да кисне пред някой захабен монитор през цялото това време.