Том Клэнси - Виртуални вандали

Почувства се като сгазен от тежкотоварен камион, залитна, опитвайки се да си поеме въздух.

Нечии ръце го придържаха да не падне. Беше Кет Кориган.

— Трябва да направиш нещо! — На вампирското й лице се четеше ужас. — Той ще го убие!

„Какво мога да направя? Крещеше обезумял глас в черепа на Мат. Как мога да удържа Дивака? Той е по-голям, по-силен, а и може да наранява хора във виар симулатори. А аз не“.

Да наранява хора… Мат сграбчи Кейтлин за раменете.

— Трябва да ми помогнеш.

— Да ти помогна? — Кет почти извика от учудване. — Но как?

— Дай ръка. — Мат отиде до останките, от виртуалното бюро на Шон Макардъл, измъквайки тежкия плот. Кейтлин му помогна да го довлачат до мястото, където Джери Савидж се бе съсредоточил в душенето на ирландското момче.

— Добре — изпъшка Мат. — Аз го вдигам, а ти цапардосваш с него Савидж и скачаш отгоре!

— Аз ли?

— Ти можеш да го нараниш — аз не мога — изкрещя Мат. — Действай!

Мат вдигна плота, а Кейтлин го запрати с все сила. Тежката дъска падаше като на забавен кадър. Накрая се стовари върху гърба на Дивака. Савидж усети удара, дори и при здравото си кристално покритие. Той изкрещя от болка, после извика още един път, когато Кейтлин скочи върху дървото, като го затискаше.

Пъшкайки, Савидж размърда раменете си. Един по-силен напън го освободи от дървеното парче — и изпрати Кейтлин във въздуха.

Мат успя да я хване и да я задържи. Той видя как Шон Макардъл изпълзя, държейки се за гърлото. В мига, в който разбра, че е свободен, се изпари от виара.

Обръщайки се да довърши започнатото, Дивака изрева от ярост.

— Позволихте му да се измъкне!

Стискайки юмруци, той се запъти към Мат и Кейтлин.

— Да опустошиш нечий виар е едно! — извика Мат. — Да убиваш, е съвсем друго!

— Както и да е станало, той вече е вън от играта — каза Люк Валери. Двамата със Серж най-накрая бяха престанали да трошат каквото им попадне и хукнаха към останалите. — Охраната ще дойде всеки момент.

Серж дори не се обади. Проксито му на каубой от анимационно филмче просто изчезна, като внезапно загасен пламък на свещ.

Мисълта за евентуалните последствия най-после надделя над яростта на Савидж.

— Добре — каза за последно той. След това посочи Мат. — Но с теб още не съм свършил.

Дивака изчезна; след него се изгуби и Люк.

Кет хвана ръката на Мат.

— Да се махаме оттук.

Остави я да го води, чудейки се, дали отново няма да се отбият в лабораторията по химия на Брадфорд Академи. Вместо това се озоваха в друга библиотека.

— Библиотеката на Конгреса — обясни Кейтлин. — Дори по това време на денонощието ги заливат с въпроси.

— Поне си спестяваш нещо от сметката за телефона — каза Мат.

Профучаха покрай няколко сайта от Мрежата с изключително натоварен трафик, докато най-сетне стигнаха до вилата на семейство Кориган.

Мат видя обаче, че Кет ги приземи на виртуалната ливада, която беше извън подобието на „Маунт Върнън“, а не в собствения си виар. Някъде по пътя тя бе сменила проксито си на мадам Дракула.

Сега пред него стоеше истинската Кет — красива, с разрошена коса и… много уплашена.

— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя. — Никога нямаше да се сетя — пък и нямаше как да помръдна онзи дънер сама. — Тя потрепери от ужас. — Този път Дивака наистина прекали. Страхувах се, че ще смачка момчето, като парче глина.

— Всъщност Савидж не е босът на бандата, нали? — попита Мат.

Кейтлин поклати глава в знак на съгласие.

— Просто е най-големият и най-силният.

— Не мисля, че има мозък, за да намери начин да се измъкне от хартиена торба, ако, разбира се, не я разкъса. — Мат изгледа момичето продължително и настойчиво. — А и по начина, по който говори за компютрите, не притежава нужните знания и умения, за да създаде всички хватки, които използвате, но това вече го знаем. Савидж издърдори нещо за него — той трябва да е, нали? Старият Джери го нарече „изключително опасен младеж“, преди да се усети какви ги приказва.

Той погледна Кейтлин в очите.

— Големият мозък е истинският бос, нали, Кет? Той е този, който ви казва кога да нападате, нали?

— Да, понякога — призна си Кейтлин. — Слагаме няколко стикера, които представляват вратички за проникване в съответните програми. Някои от тях залепяме на определени места. Останалите са за нас, правим с тях каквото си поискаме. — Тя отново поклати глава. — Но някои от тях не трябваше да ги залепяме. Това ирландско момче — Макардъл — не трябваше да ходим там втори път.