Том Клэнси - Виртуални вандали

Мат очакваше да го убият. Затова работи толкова упорито по специалната програма, която бе сложил в иконката под формата на ключе. Тя остави златната нишка, чрез която сега лесно можеше да се върне на мястото, където се събираха виртуалните вандали. Той започна да си проправя път обратно. Нишката беше изключително тънка, като едва блещукаше в ръцете му. В реалния свят подобна корда би нарязала пръстите му, но във виртуалната вселена всяко дърпане го теглеше, към която и да е от използваните от вандалите уебстраници.

Въпреки всичко той се придвижваше по-бавно, отколкото когато си проправяха път насам заедно с Кейтлин. Мат успя да види, че неоновите блясъци в Мрежата се замъгляват.

„Естествено! Помисли си той. Безполезна информация.“.

Пред очите му се появяваха купища изхвърлени на боклука стари данни и записи. Мат не можеше да се отърси от зловещото усещане, че цялата тази безполезна информация прилича на гробище, пълно с току-що изкопани гробове.

Гения още веднъж бе демонстрирал находчивостта си, прониквайки в захвърлени стари системи, за да направи персонална стая за разговори, която никога няма да бъде открита. Мат се ядоса на егоизма, който демонстрираше Гения — а и богатите деца също. Кой знае каква информация бе изтрита, за да си направят това местенце за срещи?

По-важното беше дали изобщо има бекъп файлове или данните са загубени безвъзвратно!

Докато следваше златната нишка през мавзолеите от информация, се увери в едно. Беше успял да разобличи четиримата виртуални вандали. Но не разполагаше с доказателства срещу тях и не можеше да разкрие кой стои зад тях.

Една мисъл го накара да спре. Възможно ли бе и самите вандали да не знаят кой ги снабдява с техническа апаратура за среднощните им нападения? В света на прокситата Гения можеше да се появи, с каквато си поиска самоличност, щом си имаше вземане-даване с богаташи.

Но сега не му бе времето да спира и да разсъждава върху този въпрос. Златната нишка изви надолу, като водеше право към един от сайтовете, в който изхвърляха ненужната информация. Мат засили скоростта. По този начин тестваше програмата си. Ако я беше направил както трябва, щеше да поднесе на виртуалните вандали най-голямата изненада в живота им.

Ако ли не, програмата щеше да се разбие и той щеше да се озове вкъщи с ново убийствено главоболие.

Малката купчина се издигна пред него подобно на изкуствено създаден хълм.

Мат го достигна — и навлезе във вътрешността.

Опасяваше се, че вандалите може да са си отишли, докато го нямаше. Но и четиримата бяха още в бялата стаичка, спорейки доста запалено.

— Защо не му позволявате да ни помогне? — настояваше Кет Кориган.

— Много добре знаеш защо! — Джералд Савидж прозвуча, сякаш му бе дошло до гуша от доводите на Кет. — Въобразяват си, че той ще подскочи от радост и ще го посрещне с отворени обятия?

— Доста странно — ти винаги си твърдял, че той не се страхува от… нашия приятел — подхвърли Люк Валери.

— И кой е този ваш приятел? — попита Мат.

Ако не бяха толкова опасни, реакциите им щяха да са смешни. Прокси каубоят на Серж подскочи във въздуха като ужилен, в същото време се прицелваше с огромния си пистолет. Джери Дивака приличаше на шаран със зейнала широко уста. После изрева свирепо и се втурна напред, стиснал юмруци. Люк Валери се превърна в благородника с меча и извади острието от ножницата. Кейтлин просто стоеше зяпнала Мат, все едно е видяла призрак — или нещо приличащо на призрак.

— Казах ти да не ги предизвикваш — промълви тя с празен глас.

— Е, добре, напълно се убедих, че не си поплювате, момчета — каза той със саркастичен тон, когато се изправи лице в лице с групата убийци.

— Сега можете да помислите как да използвате главите си вместо ръцете.

Той погледна към Джералд Савидж, който като че ли бе главатарят — или поне бе най-ядосан от всички.

— Не знам защо се впрягате толкова всеки път, когато ви демонстрирам колко полезен мога да ви бъда — или се мислите за единствените, които могат да се промъкват в други системи?

— Виждате ли? — извика Кейтлин, сякаш се опитваше да подкрепи твърдението си. — Той разбира от тези неща, а ние — не. Да предположим, че може да ни е от полза.

— Достатъчно! — отряза я Джералд Савидж. Гласът му прозвуча много сърдито. — Съжалявам, американецо, но решението е взето от много опасен младеж — човек.

— Въпреки това усещам, че искате да ме използвате. — Мат се обърна към останалите, правейки се, че не е чул нищо от подмятанията на Савидж. Връщайки се тук, бе разбрал две неща. Гения не бе нито един от четиримата, които осъществяваха ударите. И че той беше „много опасен младеж“, както се изтърва Джералд. Това означаваше, че Гения, който и да беше, е от мъжки пол.