Том Клэнси - Виртуални вандали

Той превърна съобщението в малка иконка и я остави при другите. След това, поемайки дълбоко въздух, ги грабна и влезе в Мрежата.

Виртуалните конструкции изглеждаха по-ясни и бляскави отпреди — или по този начин обречените наблюдаваха нещата, на които преди не са обръщали никакво внимание?

Мат прелетя през няколко големи уебсайта, за да предотврати всякакъв опит да го проследят.

„Е, помисли си той, стига толкова“, извади протокола за комуникации на Кейтлин — със собствените му модификации — и го стартира.

Пътят към резиденцията на Кейтлин му беше станал почти познат. Ето къде би желал да свършват правителствените виртуални владения…

Мат стигна до задънена улица. Това беше една от промените, които направи в програмата на Кейтлин. Достатъчно гаден беше номерът й да го изхвърли от своя виар. Кейтлин го бе направила изведнъж, вероятно изплашена от въпросите му. Мат не смяташе, че тя може да проникне в правителствените системи и да направи още по-големи поразии, но в края на краищата имаше приятел, който беше компютърен гений. Затова тези предпазни мерки нямаше да са му излишни.

Като се порови из иконките, Мат избра малкия бинокъл. Оттук нататък той щеше да разузнава всичко, което се изправеше на пътя му. Тази програма сканираше конструкциите отпред, опитвайки се да открие нещо, което прилича на кодиране на маскировката.

Мат се усмихна. До тук нищо.

Той продължи бавно напред по пътя, който му бе показала Кейтлин, като все още проверяваше за виртуални стражи или компютризирани пазачи. Най-сетне стигна края на териториите, които заобикаляха бляскащото копие на „Маунт Върнън“.

Всичко беше спокойно.

Мат се спусна към стената, в която се намираше тайния вход за виар симулатора на Кейтлин. Но вместо отново да се блъсне в нея, той спря рязко. След което, държейки в дясната си ръка обицата на Кет и своето съобщение, започна бавно да я пъха в стената.

Промените, които бе направил в протокола за комуникации, изглежда, даваха резултат. Вместо да изхвърли програмата, виртуалната стена като че ли й отваряше път. Но тези промени не бяха изпипани както трябва. Мат почувства, че пъха ръката си в нещо от сорта на глина или влажен пясък. Но все пак успя да я промуши и да остави съобщението си във виара на Кейтлин.

Първоначално бе планирал да се върне у дома и да си почине през двата часа, докато трябваше да чака. Но промени решението си, като си науми да остане и да хвърля по едно око на „Маунт Върнън“. Та нали приятелите на Кейтлин можеха да се съберат, за да му бият дузпата. Ако държи виртуалната резиденция под око, щеше да осуети намеренията им.

Мина доста време, но около къщата на семейство Кориган не се случи нищо.

Най-накрая се чу едва доловим сигнал. Но това бе препрограмираното от Мат предупреждение, че е настъпила полунощ.

Тъкмо щеше да тръгва, когато от стената се подаде някаква фигура — Мат съзря ядосаната Кет Кориган. Ръцете й бяха в джобовете на развлечените дънки, които бе облякла, а ясните й сини очи проблясваха със свиреп пламък.

— Заплашваш ме! — обвини го тя. — За кого се мис…

Мат я прекъсна.

— А какво смяташ, че правеше твоят приятел, каубоят, с пистолета? Или жабата с меча? Ами огромният ти блещукащ приятел с големите ръце, а? Няма да я бъде тая, Кейтлин. Вие ме помолихте за нещо и аз го свърших. Не си мислете, че ще ми биете дузпата ей така.

Заплашителният вид на Кет се изпари. Сега пред него стоеше едно изплашено момиче.

— Ще идем да се срещнем с другите — промълви тя. — Но не ги заплашвай и тях! Те са наполовина бесни. Една дума и ще направят някоя голяма глупост.

— Защо са бесни само наполовина? — попита настоятелно Мат.

Но Кейтлин просто го изгледа с големите си, изпълнени със страх очи.

Той вдигна рамене.

— Добре, никакви въпроси — поне докато съм изцяло вътре.

Кейтлин извади черния череп, който щеше да ги отведе при останалите виртуални вандали. Мат я хвана за ръката, надявайки се, че угасналата иконка не символизира неща, които тепърва щяха да се случат.

Те се понесоха с бясна скорост из Мрежата. Мат не беше съвсем сигурен, но си помисли, че сега използват маршрут, различен от онзи, по който минаха предния път.

Посоката обаче изглеждаше същата — малката бяла стаичка, където останалите трима членове на бандата стояха и ги чакаха.

Този път поне не си бяха извадили оръжията.

Каубоят от анимационното филмче килна назад широката си шапка.