Том Клэнси - Компютърна полиция

„И все пак“.

Тя сложи чайника на печката и включи нагревателя, обели банана, седна до кухненската маса и започна да яде замислена. Вече за десети път прехвърляше в главата си нишките в разследването, които следваха с Лийф. Но й беше трудно да мисли. Чувстваше се наистина уморена, а образът на смеещата се гръмогласно херцогиня Морн не слизаше от очите й.

На двамата с Лийф не им потрябваха чак брони при разговора с нея. Може би тук Фетик беше попрекалил малко в предупрежденията си. Но презрението, с което Морн се отнесе към идеята, че някой може да я натири, не се различаваше по нищо от това на Фетик. Тя беше на около седемдесет, дребна, слаба и жилава като кожата на стар ботуш, но същевременно изключително забавна. „Упорита е“, помисли си Мегън. Усети, че би искала, когато стане на седемдесет, да прилича на нея.

— Нека само се опитат — с тези думи Морн беше изразила отношението си по случая. Тя беше доволна, че компютърът й е на сигурно място, че животът й е добре защитен. Но дори и да не беше така, помисли си Мегън, Морн притежаваше безстрашието на човек, който считаше, че е изживял добре по-голямата част от живота си и не се страхува да излезе от играта в даден момент, ако така беше предопределила съдбата.

Мегън и Лийф си тръгнаха от Дървената къща, а в ушите им още кънтяха насмешливите упреци на старата госпожа срещу онези, които са имали дързостта да си пъхат носа в личните й работи. След това и двамата трябваше да излязат от Сарксос, защото им предстоеше да отидат на училище. И двамата бяха уморени до смърт, въпреки че не искаха да си го признаят.

— Имах дълъг ден — каза Мегън на Лийф, — но по-късно мога пак да се върна тук. — Нека знакът на Крис остане в мен. Става ли?

— Нямам нищо против — отвърна Лийф. Той й даде знака и изчезна.

Мегън виждаше, че е толкова уморен, колкото и тя, видът му беше съвсем измъчен.

Сега знакът стоеше на „бюрото“ във виртуалното й работно място. Точно приключваше с банана, когато чайникът започна да свири. Мегън бързо стана, дръпна го от печката и пак се замисли за знака. „Значи не е Лейтърън“. Все още не можеше да се примири с този факт. Просто нещата не се връзваха. Припомни си мисълта на Шерлок Холмс: „Елиминирай невъзможното и онова, което остане, е истина“. Или поне е възможно.

„Пет и половина. Не мога да повярвам, че съм била там цяла нощ, но…“ Тя повдигна вежди, въздъхна, наля си вряла вода в чашата с чая, а после отиде в малката баня до кухнята, намокри една кърпа за лице със студена вода и я сложи върху очите си. Студенината й подейства като шок, но й стана приятно.

Мегън задържа кърпата още известно време и се загледа в слабите светлинки, които играеха под клепачите й — доказателство за това колко уморени бяха очите й. После махна кърпата, остави я до мивката и отиде да си вземе чая. Седна, отпи внимателно и още веднъж започна да обмисля всичко отначало. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснала нещо, свързано с дневниците на сървъра. Според Лийф те бяха опитали всички възможности за проучване на този вид информация, а тя се прекланяше пред неговия опит в тази сфера. „Трябва да има нещо друго“, помисли си тя. „Нещо, което сме пропуснали…“ Но подсъзнателно мисълта за дневниците на сървъра не я напущаше. „Това е просто мозъчна преумора“, каза си след малко Мегън, отново отпи от чая и пак се изгори. „Приличам на плъх, когото пущат отново и отново в експериментална тръба, в която няма сирене“.

Така постъпваше и майка й, а тя й се присмиваше, когато оставяше ключовете си на едно място, а ги търсеше на съвсем друго и повтаряше това безброй пъти, макар да й беше съвсем ясно, че те не са там. „И аз съм като нея“.

Чаят изстина достатъчно, за да може да се пие. Мегън отпи още една глътка. „Гроги съм. Какво ще облека днес за училище? От дни не съм проверявала как стои въпросът с прането“. После тихо изруга, стана и се върна в кабинета. Отиде при бюрото и отмести встрани новата купчина книги. „Наръчникът за Лондон, 1875“ на Бедикър, „Гъбите по света“, „Вкусовете на Изтока“. „Сигурно тази вечер ще прави къри. Може да му сложи и гъби“. Тя седна в креслото и премина във виртуалното пространство. Пред нея се простираше жълто-кафявата повърхност на Рея, цялата покрита с току-що паднал синкав сняг от метан, а Сатурн висеше обагрен в златисто и безмълвен в студения мрак на Космоса.

„Какво ще правя с цялата тази електронна поща?“, запита се Мегън.

— Компютър, стол, моля. — Столът се появи. — Покажи ми пощата.