Том Клэнси - Компютърна полиция

Двамата тръгнаха по дървения път към замъка на херцогинята. Докато вървяха, Мегън плесна един нахален комар и каза:

— Обърна ли внимание на Уейленд тази сутрин?

— Какво? Не особено.

— Може би на мен така ми се е сторило — продължи Мегън — но в него имаше нещо, не знам… Като че ли не беше много на себе си тази сутрин. Видя ми се някак разсеян.

— Забелязах, че най-вече ти го разсейваше. Защо го направи?

— Мина ми през ум, че може би не е нужно всеки да знае за знака — обясни Мегън. — От една страна, това е предпоставка да бъде лесно откраднат. Между другото, я ми го дай за малко.

— Заповядай. — Лийф й го подаде.

— От друга… — продължи колебливо Мегън, — забеляза ли как отговаряше той на въпросите?

— Не. Защо?

Мегън сви рамене.

— Ами, продължаваше да ми отговаря някак повърхностно или… Абе не знам… Просто отговаряше неадекватно на това, което го питат…

— Може да не е добре със слуха — предположи Лийф.

— Я не се занасяй.

— Не бе, сериозно. Ако проблемът със слуха се дължи на увреден нерв, дори виртуалността не може да помогне много. Може би не ни е чувал добре. Виждал съм подобни случаи.

— Хъм — Мегън се замисли върху казаното. — Предполагам, че ако не е чул добре, би могъл да попита отново.

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

Мегън го изгледа и потърка очи. Усещаше някакво глождене, може би от транзитните пътувания.

— О, не знам… може и да си прав. А може да е бил просто разсеян. Бог ми е свидетел, че и аз съм така в момента. Всичко е възможно. — Тя въздъхна.

Обаче малко по-късно, докато продължаваха да вървят, Мегън се замисли какво беше казала и отговорите, които беше получила. Накрая си каза: „Не, не, не си въобразявам. Той наистина не беше на себе си. Не можеше да се концентрира… Предполагам, че на всеки може да се случи, дори и когато е в играта. Въпреки че парите, които хората плащат, за да играят, би трябвало да ги накарат да се отърват от подобна разсеяност още преди да са почнали да ги пилеят“.

Тя помисли още известно време, а после тихо каза:

— Интервенция.

— Слушам.

— Виждаш ли този знак на господаря си?

— Да виждам го. С какво мога да ви помогна?

— Играчът на име Уейленд съществува ли реално, или е измислен?

— Искате да кажете дали е човек?

— Да.

— Да, играчът е човек.

— Хъм. Край на връзката — каза Мегън и мушна знака в джоба си. „Мразя, когато компютърът ми казва неща, които не искам да чуя“.

— Виждам, че стражите горе на стените са ни забелязали — обади се Лийф. — Виж тези арбалети.

— Може би затова са ни били нужни броните — отбеляза Мегън, когато стигнаха до началото на подвижния мост и застанаха в сянката, хвърлена от помещенията на стражата.

— Много е късно за връщане назад — отвърна Лийф прекалено безгрижно за човек, срещу когото са насочени толкова много оръжия.

— Не знам — обади се тихо Мегън, когато още войници наизскачаха от караулките и застанаха от другата страна на моста. — Струва ми се, че една късна закуска би ми се отразила добре.

Мегън се прехвърли от Сарксос в собственото си виртуално пространство и откри, че я чака куп електронна поща. Трябваше да свърши много неща, но в момента не й се занимаваше с тях. Прекалено много разочарования, прекалено много вълнения, прекалено много неща не станаха както искаше.

Излезе от персоналното си виртуално пространство, чувстваше се крайно изтощена… и така, сякаш я бяха били по цялото тяло с бейзболна бухалка. „Стрес“, каза си тя, стана от креслото и погледна часовника. Беше 5 и 16 минути сутринта. „Охо, не може да е чак толкова късно… не може, ама може“.

Мегън излезе от кабинета и отиде в кухнята, като охкаше на всяка крачка. Някой предвидливо беше сложил всичко, необходимо за приготвяне на чай, а също и един банан на масата.

Сигурно е татко, помисли си тя и леко се усмихна. „Бананите са добри за онези, които остават будни през цялата нощ“, обичаше да казва той. „Калият помага на мозъка да работи по-добре“. Сигурно беше наясно по въпроса, защото и той често работеше през цялата нощ.

Последиците от това, че беше пренебрегнала една „семейна нощ“, бяха по-малко, отколкото беше очаквала. Баща й очевидно беше разбрал, че става нещо важно. Явно беше говорил с майка й за него, не беше задавал въпроси на Мегън, което беше мило и типично за него. Но днес въпросите със сигурност нямаше да й се разминат. Щеше да се наложи да обясни какво става и това я изпълваше със страх. Знаете, че баща й сам щеше да се досети за това, което не беше казала на Уинтърс, и щеше да я накара да забрави за натирванията в Сарксос и да остави тази работа на Компютърната полиция. Ако й кажеше това, тя трябваше да се съобрази с него. Поне дотолкова Мегън зачиташе мнението му.