Том Клэнси - Компютърна полиция

Но както и да е. Вече не се водят войни между континентите. Така че тук не може да се говори за някакви проценти и статистика. — Лийф се облегна на стола си. — Тук имаме страни, които са в състояние да съберат достатъчно войска, а повечето от тях го могат. Всички обичат сраженията, половината от хората в Сарксос участват в играта точно заради битките. През пролетта, лятото и началото на есента, когато е сезонът на кампаниите, те са готови да се бият с всекиго, с когото могат. Така че в дадена група или съюз в края на краищата всеки се е сражавал срещу всекиго. Просто защото физически те са един до друг. Тези групи са разпределени доста равномерно по цялото игрално поле.

— Това не е ли малко странно?

— В реалния свят — може би. Но тук… Разгледах картата на Сарксос и забелязах нещо много интересно, което Родригес е направил, когато е създавал това място. Гледал е да няма населени райони, лишени напълно от стратегическа стойност. Независимо от това къде живееш, независимо каква страна си наследил или си завоювал, от нея винаги има някаква полза. Но което е по-важно, винаги има и нещо по-интересно, някое място с неща, които биха ти влезли в работа. И тези неща се намират съвсем наблизо, оттатък хълма. Често имаме една богата страна, заобиколена от две или три по-малки и по-бедни. Или пък една голяма, могъща държава се оказва заобиколена от няколко, всяка от които не е в състояние да я нападне сама. Погледни например Еринт. Аргат се намира точно в това положение. За него би било лесна работа да завладее това място с многобройните си армии, но не може да го направи, защото между него и Еринт е планинската верига. Нейните проходи очевидно са внимателно подбрани да пречат на евентуално нахлуване.

— Значи искаш да кажеш, че има умишлено създадени пречки? — попита Мегън.

— Дори нещо повече — отвърна Лийф. — Род, който е безкрайно мъдър — Лийф погледна към тавана малко с насмешка, — е посял семената на конфликта в това място. Посял е обаче и семена, които осигуряват някаква стабилност и баланс. Направил го е много хитро.

— Сам ли стигна до това заключение? — попита Мегън, едновременно впечатлена и заинтригувана.

— А? До голяма степен — отвърна Лийф. — Има две книги, писани за Сарксос, но в повечето случаи авторите им не знаят за какво говорят или пък отдават значение предимно на външните подробности, на компютърния интерфейс и на системата за печелене на точки. Не гледат на нещата в дълбочина.

— В тази работа има някакъв резон — каза Мегън. — Ако си добър дизайнер, ще гледаш да направиш така, че играта да не омръзне бързо на играчите. Въпреки че според мен за Сарксос няма такава опасност.

— Това е вярно. Обаче Род е прибягнал до някои хитрини, прибавил Арстан и Лидиос в сметката. Там нещата са по-специални заради „правилото за барута“. В повечето случаи те се сражават помежду си, отколкото с други страни. Струва ми се, че в играта има два различни начина за оказване на натиск. Единият идва от самите играчи. Те до голяма степен искат нещата да се запазят такива, каквито на тях им е удобно, а ако има промени, те да бъдат такива, че да ги устройват. Другият вид натиск според мен идва от самия Род. Това е натиск за промяна на статичните ситуации, за да не останат такива завинаги. Това е натиск, противоположен на желанието на някои промените, ако изобщо има такива, да не бъдат твърде много и да не стават твърде бързо. Ако проследиш развитието на играта през последните десет години, добиваш чувството, че тук-там в Сарксос някой като че ли побутва нещата… дори бих казал, че ги ритва отзад. Например в дадена страна се забелязва някаква нова тенденция на развитие — спомни си онази работа с робството в Дорлиен. Тогава нещо се случва, става някакво побутване и нещата тръгват постарому. Или пък на друго място от дълго време всичко върви по един и същ начин, а след това изведнъж нещо се случва, и то точно в подходящия момент. Излиза се от старото русло и се поема в съвсем нова посока.

— Страхотно измислено — каза Мегън. Изведнъж изразът на лицето й се промени. — Да не искаш да кажеш, че и тези натирвания са един вид „побутване“? Не мислиш, че Родригес… Род…

Лийф я изгледа и бавно кимна.

— Питах се дали и ти ще стигнеш до това заключение.

Мегън се замисли.

— Знаеш ли, параноята е ужасно нещо. Започва да се промъква навсякъде.

— Е, да — съгласи се Лийф. — Но въпросът е дали това е само параноя? Дали зад случая Аргат не се крие нещо друго? Дали това е просто желание на някого да си го върне на друг, или е нещо по-мътно. Струва ми се, че те първо са направили много подробен анализ на играта, анализирали са нейната структура и начина, по който тя трябва да се развива, за да видят къде и как биха могли да се намесят най-ефикасно, така че вината да падне върху някой друг. Ако намекваш, че човекът, който има най-добри възможности да стори това, е самият създател на играта, този, в чиито ръце е цялата работа…