Том Клэнси - Компютърна полиция

— Мислиш ли, че тази женитба ще се осъществи?

— Не и ако преди това стане нещо друго — каза много тихо Уейленд. — Някой се опитва да си спаси кожата.

Лийф също веднага понижи глас.

— Това дали няма нещо общо с Аргат?

Уейленд погледна косо Лийф и се изплю в огъня, стар планинарски жест, който трябваше да покаже, че някои думи е по-добре да не бъдат изричани, още по-малко пък на висок глас. След секунди той продължи:

— Чух да се говори, че събира войска. Но не съм сигурен къде се намира тя в момента. — Лийф кимна. — Чух също — продължи Уейленд вече почти шепнешком, — че някой, който щял да се сражава с него и щял да го победи… не успял да го направи.

— Елбай — каза Лийф също шепнешком.

— Говорят, че била „натирена“ — отбеляза Уейленд и отново плю в огъня.

Лийф остана замислен за момент, докато наблюдаваше ковача как забива гвоздеите в подковата. Той закова и последния, остави чука, взе една груба пила и започна да заглажда ръбовете на гвоздеите.

— Уейленд — обади се Лийф, — искаш ли да си поговорим малко по-късно?

— Разбира се — отвърна ковачът след кратка пауза. — Може.

— На някое спокойно място.

— Знаеш ли „Овнешкия врат“ на улица „Винарска“? Тя е между втората и третата крепостна стена в посока към портите.

— Онова място с кошера отпред ли? Да, знам го.

— Тогава ще се видим там след залез-слънце.

— Чудесно. Нека да е два часа след залеза.

— Добре. — Уейленд се изправи. — Е, хайде, момко.

Лийф махна с ръка за довиждане и продължи пътя си през пазара, като разглеждаше разсеяно малкото неща, които все още се виждаха по сергиите: топове плат и няколко посмачкани буци сирене.

Радваше се, че беше срещнал Уейленд. Той беше много наблюдателен и си струваше да го познава човек. Лийф се знаеше с него от доста време, от първата му битка в Сарксос, след като беше се сдобил с лекуващия камък. Бяха се срещнали в полевата болница, защото ковачите, които умееха да работят с инструменти за нагорещено желязо, се търсеха много там, където се водеха сражения и магьосниците бяха рядкост. Уейленд беше учудващо внимателен с хората, които трябваше да лекува, тъй като самото му лечение беше твърде жестоко. От погледа му не убягваше почти нищо, което ставаше около него, и имаше феноменална памет. Лийф се зарадва на възможността да си говори по сарксоски работи с още някой, освен с Мегън. От различни гледни точки глава не боли.

Запъти се обратно към гостилницата. Сърцето му подскочи в гърдите, когато някой го потупа по рамото.

Той рязко се извърна, както го беше учила майка му, и сложи ръка върху ножа си. Беше Мегън. Тя го погледна сърдито и каза:

— Мисля, че се бяхме разбрали да ме чакаш в гостилницата.

— О, извинявай, забавих се. Срещнах един познат.

— Искаш да кажеш, че все още не си се натъпкал с чили?

Стомахът му изкъркори.

— Чили! — възкликна той.

Мегън се усмихна.

— Хайде — каза тя и млъкна, когато чу един глас да пее някаква песен оттатък сергиите. — Какво, по дяволите, е това? — попита Мегън.

Гласът си акомпанираше на нещо много подобно на хавайска китара:

Собственикът на гласа, ако можем да го наречем така, се появи между сергиите, сподирян от дрезгавия смях и дюдюкането на някои от продавачите, а песента стана по-невъздържана. Певецът беше джуджето с ярките дрехи. То се спря до една сергия за плодове в момента, когато прибираха стоката, и започна да подрънква нестройно с една ръка на лютнята, докато с другата се опитваше да открадне от плодовете. Продавачката — едра, червендалеста жена с перде на едното око, накрая се ядоса и го удари по главата с една празна кошница. То падна, изправи се и побягна, надавайки отвратителен, писклив смях като на хлебарка от рисуваните филми.

Мегън се загледа след него.

— Какво беше това? — попита Лийф продавачката.

— Това е Гобо — отвърна тя.

— Не разбрах? — каза Мегън.

— Гобо, джуджето на херцог Менгор. То е нещо като трубадур.

— Не можеш да го наречеш трубадур, госпожо, не и с този глас — обади се един от месарите, метнал на гърба си голямо парче говеждо.

— Минава и за шут — каза продавачката — и е много досаден. Непрекъснато се върти наоколо, дебне, краде и прави бели. Завира се и под полите на жените…

— Сигурно ревнувате, госпожо, защото не се завира под вашата — обади се друг продавач, който също си събираше стоката.