Том Клэнси - Компютърна полиция

Над него, върху една неголяма скалиста площ, която глетчерът не беше успял да събори, се издигаше Еринт. В началото сградите му са били построени от дърво, но поради честите пожари накрая бил изграден от камък, а символ на градския герб бе станала птицата феникс. Населението му не беше многобройно, но прочуто. Това бяха вироглави, свободолюбиви планинци, опасни в битките, които умееха да си служат добре с алебарда и арбалет. Те предпочитаха да не се обвързват с никого и не участваха в чужди войни… освен ако заплащането не беше добро. Градът им имаше скромен, но постоянен източник на средства от мините за каменна сол и желязо в планината, които те пазеха ревниво и не разкриваха на никого техните лабиринти. Отглеждаха в дългата си камениста долина по малко овес и ечемик и не се бъркаха в чужди работи.

Но напоследък това не беше така лесно. Надигането на Аргат в Северните земи принуждаваше кралствата, граничещи с царството му, да търсят съюзници или буферни държави, които да ги закрилят от враждебно настроени съседи отвъд планинските проходи. За царствата на север, т.е. на Аргат, и за намиращите се на юг княжества, като това на херцог Моргон и други, Еринт беше една идеална възможност. Малобройното му население не би могло да окаже голяма съпротива, земята му не беше добра, освен като буферна зона, така че евентуалните битки там нямаше да опустошат нещо ценно в нея, а в мините се добиваше несравнимото желязо на Холдфаст, което се търсеше много в Сарксос за изковаване на оръжия.

Обаче на хората от Еринт не се харесваше идеята да станат нечия буферна зона. Когато Аргат за първи път се опита да ги присъедини към владенията си, те се сражаваха и го отблъснаха. Миналата година се случи същото. Обаче тогава Аргат допусна за втори път една и съща грешка, предприемайки атаката си в най-неподходящото време, което жителите на Еринт познаваха като никой друг. Дори през лятото тези сякаш задрямали скалисти върхове често се покриваха с облаци и като че ли освирепяваха. В долината с писък връхлиташе убийствен вятър. Това беше онзи ужасно горещ вятър, който се спускаше над северните върхове на планината и караше няколкото малки глетчерни езера да пощуреят. Той докарваше гръмотевични бури, които сякаш изпитваха патологично желание да поразяват със светкавиците си войската на нашественика.

Малкият Еринт беше костелив орех. Не че не можеше да бъде строшен, а и неговите лидери не се заблуждаваха, че подобна възможност е изключена. Знаеха много добре каква е мощта на Аргат на север. Никога нямаше да могат да го нападнат сами. Обаче сега нещата може би щяха да се променят…

И така Лийф застана пред отворената градска порта, оглеждайки мястото и стражите пред нея. Те се бяха подпрели на правите си, остри алебарди и невъзмутимо го разглеждаха. Бяха едри, тъмнокоси мъже с груби черти — типична еринтска порода, които предпочитаха кожените пред платнените дрехи. Лийф им кимна. Беше му ясно, че вече го бяха преценили като безобиден и приятелски настроен, в противен случай отдавна щеше да лежи проснат на земята, а в корема му щеше да стърчи забита някоя грамадна отварачка за армейски консерви. Стражите му кимнаха достатъчно благосклонно и той мина през портата.

Устройството на Еринт наподобяваше това на Минсар, но върху много по-малка площ. Освен това отвъд най-външната, пета крепостна стена нямаше никакви постройки. Пекарите и кожарите се намираха в най-отдалечения край на пространството между четвъртата и петата стена, а отвъд нея нямаше палатки и временни постройки, по простата причина че някоя от внезапните летни бури, съпроводени с поройни дъждове, можеше да ги запрати от Еринтския хълм право в реката. Пазарният площад, който беше зад третата стена, беше буквално претъпкан от палатки, чергила, сергии и бали. В Еринт всеки ден беше пазарен. По протежение на единствения път, който минаваше през долината, се въртеше оживена търговия. Хората от низината идваха тук да купуват метал и животински кожи, някое и друго буренце с планинско масло или пък от прочутото глетчерно вино.

Вече беше твърде късно и глъчката беше започнала да стихва. Все още тук-там можеше да се чуе „Купете от моята бира!“ или „Кожи, тук продаваме добри кожи, без дупки“. Обаче това се правеше някак вяло. Изглежда, всички мислеха, че е дошло време да потърсят нещо за ядене и пиене. Единственият постоянен звук беше: дзън-дзън, който беше познат на Лийф. Той леко се усмихна и се запъти между сергиите натам, откъдето идваше звукът.