Том Клэнси - Компютърна полиция

Мегън бавно поклати глава. Не й се случваше често да изпита желание за физическо насилие. Дори когато от време на време се стигаше до ситуации, в които би имала извинение да постъпи така и да натъркаля братята си на земята. В такива случаи тя най-вече се забавляваше да гледа физиономиите им и да им напомня, че в живота не всичко е предвидимо. Но сега, сега усещаше нещо непознато. Чувстваше се така, като че ли иска да набие някого. Особено онзи, който бе станал причината Елбай да постъпи в болница — бледа, с кислородна маска, която закриваше хубавото й майчинско лице.

— Слушай — каза Лийф, — направи доклада си за Уинтърс. Когато го свършиш, нагласи компютъра си така, че да му го изпрати в посочен от теб час тази вечер, след като вече ще бъдем в Сарксос. Или след като сме излезли.

— Лийф, не мога тази вечер — предупреди го Мегън. — Нали ти казах, че имаме семейна…

— Сега имаме извънредни обстоятелства — настоя Лийф. — Не можеш ли да направиш едно изключение?

Тя се замисли, представи си замисленото лице на майка си.

— Бих могла — съгласи се Мегън, — но обикновено не го правя.

— Хайде, Мегън, важно е. Не става въпрос само за тези хора. — Той я погледна изпитателно. — Какво мислиш да правиш, когато свършиш училище?

— Явно ще се ориентирам към стратегическите операции, обаче…

— Но къде, в някой мозъчен тръст ли? Ще работиш в някое досадно, сухарско място, където няма да можеш никога да излезеш навън и да видиш дали това, което си планирала, се е случило? Ти искаш да работиш в Компютърната полиция, нали?

— Е, да, наистина искам — отвърна Мегън. — Това е… според мен сега това е една от най-важните ни агенции, въпреки че някои хора може да кажат, че преувеличавам. — Тя се размърда, почувствала се малко неловко.

— Значи искаш да работиш там? Но ако сега се откажеш от тази работа само защото Уинтърс ти е казал да не се излагаш на опасност и да си нямаш неприятности… Ако един ден успеем да постъпим в Компютърната полиция, там ще ни чака и едното, и другото. Сега за нас това ще е практика. Освен това те ни наблюдават, знаеш, че е така. Ако се справим колкото тях, а може би и по-добре, и разнищим този случай самостоятелно, мислиш, че ще се ядосат ли? Ако сега им направим впечатление…

Мегън кимна.

— Не вярвам да сме по-неспособни от оперативните работници, които изпращат там — каза бавно тя. — Освен това познаваме Сарксос по-добре от техните хора. Нали затова ни накараха да се заемем с тази работа. Защото ние сме най… — Тя погледна Лийф, усмихна се и каза: — Виж какво, не знам кога ще мога да вляза в играта тази вечер. Отсъствието ми от семейната вечер няма да мине без някои обяснения.

— Добре, аз ще отида там преди теб и ще те чакам. Ще прехвърля малко точки за транзитно преминаване в твоята сметка. Ще се срещнем в Еринт и ще видим дали първо ще можем да се доберем до Фетик и да го предупредим. Това е град държава като Минсар. Когато пристигнеш, потърси една малка гостилница зад стените на третата вътрешна крепост. Казва се „Атила“. — Мегън повдигна вежди. — Там правят много хубаво чили. Ще поседя и ще се позабавлявам, докато те чакам. След това ще отидем да си поговорим с Фетик… Няма да бързаме, докато не се уверим, че ни е разбрал.

— Става — съгласи се Мегън. — Трябва да опитаме. Ще е твърде интересно да убедиш някого да се откаже от кампанията си.

— Мисля, че ще можем да го убедим. След това ще започнем да търсим още сведения, за да разберем какво в действителност става. Сигурен съм, че ще можем да разнищим този случай, ако разполагаме с малко повече време…

— Добре, ще се видим довечера.

Тя изчезна.

Лийф пристигна в Еринт късно следобед в ясен, слънчев ден. Градът се намираше сред долина, образувана от глетчер, която се свързваше с най-отдалечения на изток масив от веригата на Островърхите северни планини. Много отдавна в геологичната си история, когато континентът Сарксос е бил покрит с ледници, една огромна ледена река с широко дъно се бе спуснала със стържене от широкия, покрит със сняг циркус на връх Холдфаст, който се извисяваше над долината. В продължение на почти девет мили тя бе прокопала тази дълбока, извита като полкова долина. Сега глетчерът го нямаше, беше отстъпил до подножието на връх Холдфаст и само един малък поток издайнически се спускаше от морените в края му и лъкатушеше между разхвърляните тук-там заоблени камъни. Необикновените му бяло-зелени води издаваха дъно, покрито с глетчерно „брашно“.