Том Клэнси - Компютърна полиция

Тук, където се добиваше желязо, мнозина разбираха по малко от ковашкия занаят, но беше трудно да се намери добър ковач, а още по-трудно истински майстор. Те предпочитаха да пътуват и да се въртят около местата, където се печелеше по-добре. Само най-добрите се задържаха за постоянно някъде и разчитаха, че клиентите им ще бият път до вратите им заедно с конете си. Този майстор обаче беше доста добър.

Лийф си проправи път през онази част на пазара, която беше запазена за месарите, мина покрай последните заклани говеда, които висяха на ченгели, огрявани от следобедното слънце, с въртящи се наоколо облаци от мухи и стигна до една извивка на крепостната стена, където някой беше оставил разпрегната каруца. Точно оттук идваше звукът. Наблизо, до единия край на каруцата стоеше грамаден, търпелив, бял кон, чиито юзди бяха завързани за метална халка за стената. Точно пред коня върху плоча от еринтски камък имаше наковалня. Дребен рус мъж, облечен в износена платнена риза, изтрити кожени бричове и дебела кожена престилка чукаше една подкова, която току-що беше извадил от портативното огнище. Беше го свалил от каруцата и го беше поставил близо до наковалнята. Мехът за разпалване на огъня стоеше наблизо, за да му бъде под ръка. Ковачът спря за момент, за да вземе с клещите подковата и да я зарови отново между въглените. Когато я извади червена, с цвят череша, той я постави върху наковалнята и отново я заудря с чука.

— Уейленд! — каза Лийф.

Лицето, което го погледна, беше набраздено от дълбоки бръчки и бръчици, създаващи впечатление, че непрекъснато се усмихва. Очите гледаха студено като на планинец, но такъв, който не беше израснал в тези планини.

— Я, това бил младият Лийф — каза Уейленд. — Добре дошъл! Какво те води насам по това време на годината?

— Просто се скитам — каза Лийф, — както обикновено.

Уейленд го погледна с насмешка, сякаш искаше да му покаже, че не му вярва напълно.

— Е, да, може би, може би.

— Мога да кажа същото и за теб — върна му го Лийф. — Обикновено не стоиш тук, когато наближава есента. Доколкото си спомням, беше решил, че това време не ти понася. Казваше, че с идването на есента предпочиташ низината.

— Е, още е лято — отвърна Уейленд. — А що се отнася до теб с твоя лечебен камък и всичко останало, не ми се вярва, че просто се скиташ. Обзалагам се, че има друга причина да си тук.

— Не искам да загубиш облога — каза Лийф и седна на страничното стъпало на каруцата, за да не му пречи. В продължение на две минути само седеше и наблюдаваше Уейленд, докато престане да кове подковата.

Ковачът я пусна в близката кофа с вода. Тя завря и засъска сред облак пара. Конят продължи да мърда невъзмутимо уши.

— Човек трябва да си изкарва прехраната — обади се небрежно Уейленд. — Трябва да ходи там, където може да има работа.

— И ти смяташ, че тук ще има?

— Ами, да — отвърна Уейленд и измъкна с клещите подковата от кофата. — Мисля, че скоро ще има доста работа. — Той погледна към градската порта някъде отвъд стените на изток, долу в долината. — Тук скоро ще се води битка. — Ковачът вдигна десния преден крак на коня, стисна го между коленете си и за кратко обърна гръб на Лийф.

— С кого? — попита Лийф.

За момент Уейленд не каза нищо. Само погледна през рамо — малко боязливо според Лийф — и продължи работата си. Лийф също се извърна в посоката, накъдето гледаше Уейленд, и видя странно малко същество, което вървеше покрай хората на пазара и покрай закланите говеда. Беше необикновено малко човече, не по-високо от четири стъпки. Ако искаме да бъдем точни, това не беше нисък човек, а направо джудже. Беше облечен в крещяща, дразнеща с яркото си оранжево и зелено шутовска дреха, с преметната през рамо лютня.

Човечето за момент се скри от погледа му.

— Тук пристигна херцог Ментор — каза Уейленд, без някой да го е питал.

— Да се срещне с лорд Фетик ли?

— Аха, аха! — Уейленд сложи първия гвоздей в една дупка на подковата, заби го до половината с ръка, а след това го закова с чука малко под наклон в копитото. — Остана тук един ден за разговори, каквито водят лордовете. Миналата нощ имаше хубав пир в Голямата къща. — Той погледна към скромния малък замък, който се издигаше в най-вътрешния крепостен пръстен на града. — Говори се, че дъщерята на Фетик е вече за женене.

— Така ли? — Уейленд направи гримаса и се изплю. — Ами тя е на четиринайсет години. На юг щеше да е за женене, но… — Той повдигна вежди. — Е, чуждите обичаи са ми непознати.