Том Клэнси - Компютърна полиция

Продавачката на плодове се обърна към него и го засипа с такива цветисти ругатни, че онзи побърза да се скрие зад една сергия.

Лийф се засмя и пое отново към „Атила“. Мегън продължи да гледа още малко натам, където беше изчезнало джуджето.

— Не знам защо — каза тя на Лийф, — но ми изглежда познат.

— Е, да — Лийф погледна в посоката, в която гледаше тя. — Ще ти кажа защо: видяла си го в Минсар.

— Така ли? Може би.

След това Мегън си спомни странното малко същество със сабята, което тичаше през осветения от факлите пазарен площад и се смееше с необикновено писклив смях. Потръпна, без да знае защо.

— След като е бил целия път дотам — каза тихо Мегън, — как изведнъж се е озовал чак тук?

Лийф я хвана за ръка и я помъкна към „Атила“.

— След като и ние бихме целия път дотам, а сега дойдохме чак дотук, какво странно има?

— Така ли мислиш? — Мегън забеляза, че Лийф се замисли. От замислено лицето му стана подозрително.

— Чудна работа — каза той.

— И аз мисля така. Но първо по-важните неща — каза Мегън и този път тя задърпа Лийф за ръката. — Не е лесно човек да се скита на празен стомах.

— Така е — съгласи се той. — А след това имаме една среща.

— Среща?

— Хайде, ще ти обясня. Ако изобщо мога да говоря, докато ям. Това чили е толкова люто…

— Колко люто?

— Ами, с него усмиряват драконите.

— Хайде, готова съм!

Час по-късно двамата седяха в един ъгъл на „Атила“ и се опитваха да се съвземат от вечерята.

— Не мога да повярвам, че изядох това нещо — каза Мегън. — Още по-невероятно е, че си взех две порции. — Тя погледна остатъците в чинията си.

Лийф се засмя и отпи от питието си. Нищо не можеше да угаси огъня от чилито на „Атила“ освен студения подсладен чай със сметана. И двамата го пиеха от високи пръстени чаши.

— Жал ми е за драконите — каза Мегън.

Лийф погледна неспокойно към прозореца.

— Слънцето скоро ще залезе — каза той. — Може би ще трябва да тръгваме.

— Добре, но първо довърши каквото беше започнал да ми разказваш — подкани го Мегън. — За Уейленд.

— Е, няма какво повече да ти казвам.

— Името му е странно.

— А, това ли? Обикновено име на пътуващ ковач. Но този е добър. Много обикаля и чува разни неща. Само че аз исках да ти разкажа нещо друго, преди да се видим с него. — Лийф се огледа.

Съдържателката на „Атила“ беше излязла навън в хладината на настъпващата вечер. Беше се подпряла на вратата, която гледаше към пазара, и разговаряше с някакъв минувач.

Лийф прошепна:

— Преди да дойда днес в Сарксос, реших да свърша една друга работа, за която ми дойде наум.

— Така ли?

— Нали каза, че би трябвало да има някакъв по-систематичен начин, за да се доберем до „натирвача“. Струва ми се, че беше права. Затова си помислих, че ако въпросът не се състои в това, кой е побеждавал Аргат в сражение, а за нас той е точно в това, тогава проблемът може би е кой играч или герой от играта е бил побеждаван в битка от същите хора? От същите хора, които са побеждавали Аргат.

Мегън го погледна замислено.

— Разбери — продължи Лийф, — трябва да гледаме на проблема като на елемент от една цялостна теория, като нещо, показано на диаграма, нещо от сорта на сарксоски вариант на емблемата на „Мастеркард“. Трябва да се проследи цялата история на битките в Сарксос в продължение на две години, за да се види има ли сведения кой кого е побеждавал. Тези сведения трябва да бъдат точни, за да имаме успех. Следиш ли мисълта ми?

Мегън примигна и след това кимна. Знаеше, че Лийф беше силен в анализите. Повече я озадачаваше начинът, по който той изведнъж започна да говори за това.

— Е, добре — каза тя, — и какво откри?

— Ами, първо, трябва да кажа, че тази работа с битките в Сарксос не е много добре организирана. Тук няма никакъв график или нещо подобно. Но има тенденция дадена група играчи да се сражава с другите от същата група. Тези групи, казано най-произволно, са съсредоточени в определен район. Това се дължи отчасти на логистиката в играта. Биха отишли доста седмици игрално време да се прехвърлят голям брой хора, многочислени армии от единия край на Сарксос в другия. Не е оправдано от логистична гледна точка. Кога за пръв път си чула за сражение между Северния и Южния континент?

Мегън поклати глава.

— Не си спомням изобщо да съм чувала.

— Имало е едно такова — каза Лийф, — но то е било преди дванадесет години. И е разорило и двете страни. А което е по-лошо, никоя от тях всъщност не го е спечелила. Стигнало се до безизходица, защото няколко държави по границите между Северния и Южния континент се възползвали от възможността да нападнат сражаващите се страни. Ситуацията напомня тази по време на американската революция, но положението е било още по-лошо. Напомня на това как Франция, Холандия и други страни с дипломацията си или на бойното поле са се възползвали от възможността да тормозят Великобритания, докато тя води война със Съединените щати.