Том Клэнси - Компютърна полиция

По цялата дължина на залата се издигаха високи бели, гладки колони. Грамаден килим в червено и синьо бе разстлан по средата на залата, а кожите на различни животни, повечето овчи, бяха пръснати тук-там край далечните стени, от които висяха гоблени, за да прикриват голите каменни блокове и да предпазват от течението. В центъра на залата хората се бяха разпръснали във всички посоки. Повечето бяха на малки групички от трима-четирима, които пиеха и разговаряха. В единия край на залата, пред най-големия гоблен имаше подиум, макар че едва ли заслужаваше да бъде наречен с тази дума. Имаше само едно стъпало, а върху него стоеше бял стол. Той беше празен.

Този стол говореше по-красноречиво от всичко друго за тукашното положение. Сега град Минсар беше без владетел, след като Шел го нямаше. В момента голямата градска зала беше пълна с потенциални владетели… хора, които оглеждаха имота, предполагайки, че бившият му собственик сигурно няма да се върне или поне нямаше да го направи навреме, за да попречи на някого да заеме мястото му. Никой от тези хора не беше от категорията, които агентите на недвижими имоти наричаха „само зяпачи“.

Мегън се огледа наоколо, докато се промъкваше предпазливо към стената отляво, притисна се до нея, пое си за малко въздух и се опита да се отърси от непрекъснатия звън, който чуваше в ушите си. Реши, че за Минсар настъпваха лоши времена. Ако градът скоро не си намереше могъщ закрилник, нямаше да мине много време и щеше да вили пред вратите си някой от тези хора начело на войска, а посланието, което щеше да получи, щеше да бъде следното: „Приемете ни като «протектори»… или ще загубите всичко, което имате“. Имаше вероятност потенциалният му протектор да е някъде сред тази тълпа. Мегън подозираше, че тъкмо заради това беше приемът тази вечер. Никой град не искаше да е в недобри отношения с новия си владетел или пък да бъде обвинен, че не му е оказал полагащото се гостоприемство, след като пушилката се разсее.

Тя огледа залата, за да реши кой е най-големият гоблен. Беше този зад трона. До него нямаше обиколен път. Много хора гледаха към трона от разстояние, но никой не беше застанал твърде близо. „Може би никой не иска да прояви нетърпение твърде рано“, помисли си тя.

Пристъпи предпазливо напред и бавно се придвижи в лявата страна на залата към подиума, като се ослушваше внимателно, докато вървеше. Пред нея имаше отрупани с ястия маси, наредени във формата на буквата Г. Благородниците непрекъснато сновяха около бюфета, като че ли не бяха яли с дни. Между тях се разхождаше с безгрижен вид, поне така се струваше на Мегън, човек, облечен сравнително семпло в тъмносиви одежди, но с дебела златна верига около врата. Отделните й елементи бяха големи колкото юмрук.

Беше кметът на града — единственият представител на властта в Минсар, след като Шел беше изчезнал. В очите на Мегън лицето му изразяваше безпокойство, въпреки че се стараеше да не го показва. Гледаше гостите така, като че ли не беше много сигурен дали между тях няма да започне схватка за града му още тук. За щастие нямаше признаци за подобно нещо. Мегън огледа благородниците и видните войни, които ядяха и пиеха от запасите на Минсар, и си каза, че това са хора, които най-вече искат да се натъпчат хубаво. Това, което не видя обаче, беше струпването на хора тук-там, което би предположило присъствието на важна персона. Беше се научила да гледа за такива дребни признаци по официалните приеми и да ги открива от партитата, които даваха от време на време баща й и майка й. Правилото беше, че най-важната личност на едно парти неизбежно ставаше център на такива „струпвания“, въпреки че с напредването на вечерта „струпването“ можеше да се превърне в кръг. Другото правило беше, че рано или късно всички отиваха в кухнята… въпреки че тук нямаше вероятност да стане подобно нещо. Кухнята беше само за слугите.

Тя мина колкото й стискаше по-близо до бюфета, като напрегнато се ослушваше. Не се осмеляваше да се приближи много от страх някой да не се блъсне в нея. Да си невидим беше твърде опасна работа. Имаше играчи, които можеха да реагират с нож на нещо, което не виждат.

— … сьомгата е много хубава…

— … нямам вино… Къде е това момиче? В това място има срамно малко прислуга…

— … мисля, че не си струва усилията от моя страна. Тук са само дребни риби и боричкането вече започна.

— Така ли?

— Ама, разбира се. Само се огледай. Всички сериозни хора са някъде другаде и се пазарят. Обаче не и с него, той е извън играта…