Том Клэнси - Компютърна полиция

— Не мисля, че Раист ще има да уточнява много нещо — каза възрастната дама и се засмя. — Залагам на Елбай…

Те отминаха. Мегън погледна към гоблена зад празния трон. Видя, че той се раздвижи и тръгна натам. Зад него завари Лийф да се чеше.

— Този сърбеж наистина ми дотегна — промърмори той.

— Бих искала да не споменаваш това — каза Мегън и изведнъж се почувства като подвижна реклама на препарат против бълхи. — Току-що чух нещо интересно. Аргат не е тук.

— Не е тук? — Лийф престана да се чеше, пое дълбоко въздух и започна тихо да нарежда нещо на език, който според нея принадлежеше към скандинавските. Това нареждане не й прозвуча като молитва.

— Виж какво, спри за малко — прекъсна го тя.

— Колко мили отидоха на вятъра…

— Престани да хленчиш, Лийф. Няма време за това. Знаеш ли кой е тук?

— Кой?

— Елбай.

Той примигна.

— Онази Елбай ли?

— Същата. Доколкото чух, тя е някъде горе и си бъбри с един от хората на Аргат.

— Заферметс — каза Лийф. — Помниш ли какво каза онзи в кръчмата?

— Да, но не желая да говорим повече по въпроса, ако не ми кажеш на какъв език е тази дума заферметс! Подозирам, че си измисляш думи, за да впечатлиш хората. Та ти и без това говориш толкова много чужди езици.

— Това е романски — каза нехайно Лийф и се огледа. — Сърсилвански диалект. — Мисля, че ще мога още малко да ни държа невидими.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да подслушваш какво говори Елбай, или не искаш?

— Ох… — Мегън беше съвсем изнервена. — Хайде… трябва да ги намерим.

— Няма да е трудно. Но трябва да останем невидими…

— Гледай на всяка цена да продължиш заклинанието. Хайде, стълбите са натам. Ще се движим плътно до стената и ще се стараем да не се сблъскаме един в друг.

На стълбите имаше стражи, но те не бяха пречка за Мегън и Лийф. Въпреки че бяха нащрек, стражите не бяха чувствителни към невидимостта и нямаше как да спрат нещо, което не виждат. Мегън и Лийф се прокрадваха зад тях и се заизкачваха безшумно по стълбите към втория етаж. Лийф полагаше всички усилия да останат невидими. Беше платил за това, а и Мегън беше платила. Но ако човек е невнимателен, може да изпусне работата, както когато изпусне и счупи нещо скъпо, което е купил. Това би им струвало още по-скъпо.

Вторият етаж бе едно голямо, открито помещение с паравани тук-там, които бяха украсени с резба или покрити с плат по северняшката мода, за да могат да предоставят временно уединение за всекиго, който би желал да застане зад тях. Покрай стените имаше също дебели гоблени, предпазващи от течението, което идваше от тесните бойници. В единия край Елбай седеше на голям, резбован стол, поставен зад един параван, а пред нея на по-малък стол седеше някакъв човек. Той беше дребен, строен, с къса коса и къса брада и беше облечен в тъмни дрехи.

Лийф се приближи предпазливо към тях, като се придържаше плътно до стената. Чу леките стъпки на Мегън зад себе си. Тук светлината беше слаба и осветяваше най-вече средата на помещението. Тя идваше от две газени лампи, сложени върху изкусно направени поставки от ковано желязо.

Лийф реши да не се приближава на повече от десет стъпки и се прилепи плътно до гоблена, като внимаваше да не го разклати. Усети лекото помръдване на вълнената материя, когато Мегън направи същото. И двамата известно време наблюдаваха Елбай.

„Заслужава си да я наблюдава човек“, помисли си Лийф. Беше на около петдесет години, възпълна, с късо подрязана прошарена руса коса и лице, което странно контрастираше с фигурата й на домакиня. Очите й бяха разположени под лек наклон, което й придаваше малко екзотичен вид, но бяха големи и замислени. Бяха най-тъмносините очи, които Лийф си спомняше да е виждал някога, с почти теменужен цвят. Приличаше на нечия баба… но баба, разположила се удобно с меч в ръка, чието острие опираше о каменния под. Носеше красива, бляскава ризница на плочки върху дълга, извезана със сребро туника с цвят като върха на пламъка. Удобните й ботуши бяха стъпили върху възглавничка, сложена пред стола й, а тя се беше облегнала назад и държеше меча с ръка, отпусната върху дръжката му, като бавно и ритмично го навеждаше ту натам, ту насам, докато говореше.

— Тези тримата са ми трън в задника от месеци — казваше тя с мекия акцент на хората от средния запад на дребния, елегантен мъж, който седеше срещу нея. — Сега господарят ти може да ми направи една услуга.

— Сигурен съм, че той може да бъде убеден да го направи — каза мъжът, като поглаждаше късо подстриганата си брада, — ако вие му покажете, че ще има изгода от една такава намеса от негова страна. — Човекът беше облечен от главата до петите в лъскаво черно — дълга, подплатена с пух туника от черен сатен, върху нея друга по-къса, която се носи под ризницата, но сега беше без ризница, а на колана му висеше дълъг кинжал.