Том Клэнси - Компютърна полиция

Човекът, който говореше — някакъв херцог или барон, ако се съди по малката му неофициална коронка, погледна към кмета, усмихна се и се загледа в друга посока. После заобиколи масата и се насочи право към Мегън, за да стигне до едно печено прасенце, сложено в другия край.

Тя бързо заотстъпва назад, за да му стори път. Херцогът или баронът й обърна гръб и взе един нож.

Мегън се беше отдалечила на безопасно разстояние. Имаше хора, които усещаха невидимия и беше по-добре да внимава особено когато наблизо имаше ножове, които можеха без предупреждение да полетят от нечия ръка. Знаеше добре това. Мегън запристъпва колкото може по-безшумно към големия гоблен зад трона и най-после се скри зад него.

Някъде в единия му край тя различи очертанията на Лийф. Предположи, че и той усеща присъствието й. Беше Застанал там, където се допираха гобленът и подиумът, за да не може някой да види отдолу краката му. Приближи се към него.

— Видя ли го? — попита Мегън.

— Ах, ти ли си? Какво? — попита стреснат Лийф.

— Кметът на града — каза тя. — Подмазва се на знаменитостите.

— Да, да.

— Виж какво, махни това от мен за малко. Звъненето в ушите е много досадно. Не мога да чувам.

— Това е съпровождащ ефект от заклинанието — обясни Лийф и звъненето веднага отслабна, когато той намали силата на заклинанието. — Няма начин да се спре напълно, освен ако не искаш да премахна самото заклинание. Ако настояваш…

— Не, недей — побърза да каже Мегън. — Не съм облечена подходящо за случая. А ти пък изглеждаш така, сякаш си спал в някой храст. Знаеш ли, че една сламка стърчи от магьосническата ти шапка?

— Тя ми придава по-достоверен вид — отвърна леко засегнат Лийф. — Един магьосник от плетищата трябва да изглежда така, сякаш току-що се е измъкнал от някой плет.

Мегън се усмихна, когато Лийф махна този атрибут за достоверност.

— Пак ще изляза навън — заяви Мегън. — Ама това наистина е много мъчително. Ти можеш пак да станеш невидим, ако искаш, но аз се изкушавам да прикоткам една от прислужниците, да й взема дрехите и да започна да се разхождам с кана за вино в ръка. Тогава ще мога да слушам по-добре какво си говорят.

Лийф повдигна вежди.

— Твоя работа. Узна ли нещо?

— Нищо, освен това, че всички, които ни интересуват, вероятно са на друго място.

Лийф изсумтя.

— Не се учудвам. И все пак… ще се срещнем отново тук след няколко минути. Ще си останеш ли със заклинанието, или ще прикоткаш онази мома?

Тя въздъхна.

— Не го махай. — След миг звънът в ушите й отново се усили, а Лийф не се виждаше никъде. — Благодаря, ще се видим след малко.

Гобленът леко се изду и той излезе навън. Мегън се измъкна от другата страна, като много внимаваше къде стъпва. Невидимостта е полезно нещо, но трябва да имаш очи и на тила. Никога не знаеш откъде може неочаквано да те приближи някой, а освен това усещането, когато вървиш, без да виждаш краката си, беше много странно.

Тя пак се отправи към бюфета и през следващите петнадесет — двадесет минути се постара да се приближи колкото може повече до яденето и разговорите, без да се блъсне в някого или някой да блъсне нея. Дори започна много предпазливо да краде храна. Сьомгата беше превъзходна, а това беше добре, защото тя не беше безразлична към нея.

— … мисля, че тук нещата са към края си — каза един много семпло облечен мъж в тъмносиня дреха, цепната по ръкавите и с извезани ревери.

Възрастната жена, на която говореше, беше с красива бяла коса, стегната отзад на кок, а черната й рокля беше богато извезана със сребро.

— Е, да, предполагам, че за добро или за лошо в следващите няколко дни съдбата на това място ще бъде решена. Жалко. Тази мини демокрация ми харесваше. Някой обаче ще предяви претенции към нея… вероятно заради военните действия, които ще започнат в Покрайнините.

— Какво, в Северните покрайнини? Толкова близо? И толкова скоро? Мислех, че тази работа ще се проточи още поне няколко седмици.

Възрастната дама се огледа наоколо, преди да отговори. Нямаше никой друг наблизо или поне така изглеждаше. Тя сниши глас и каза:

— Мисля, че Елбай крои нещо. Видях я да се качва по стълбите, за да разговаря с Раист… Сега, когато онзи не е тук, Раист ще води преговорите.

— Аргат не е тук?

— Замина преда час… Видях го с очите си. Много бързаше. Мисля, че под краката му започва да припарва… С войските му става нещо, за което ще му е нужно голямо умение, за да се справи.

— Оставил е Раист Хитреца да уточнява подробностите?