Том Клэнси - Компютърна полиция

Мегън и Лийф се насочиха към градските врати през огромната смесица от шумове и най-разнообразни миризми. Миришеше на печено месо, на разлято вино, на изпечен хляб (очевидно пекарите трябваше да работят по двадесет и четири часа в денонощието, за да задоволят търсенето), на коне и конски тор, на зловонните ями под градските стени, случаен полъх на парфюм, идващ от някого, който следваше войската, или от току-що изкъпал се и напарфюмирал се войник, излязъл от градската баня, която беше извън крепостните стени. Всички миризми се смесваха сред глъчката от гласове, които говореха и крещяха на разни езици, смееха се, псуваха, шегуваха се или просто разговаряха. Лийф и Мегън се вслушваха, доколкото можеха, в разговорите, пробивайки си път към градските врати.

Пазачите при портите почти не упражняваха контрол. Явно беше, че градът все още е обхванат от празнично настроение, след като бе спасен от опасността да бъде изклан от Делмънд. Повечето от разговорите около Лийф и Мегън, докато вървяха по покритата с едри заоблени камъни главна улица, бяха за това как положението висяло на косъм, как войската изведнъж се бе оказала без пълководеца си и какво ще стане сега с нея.

— Какво направи с ножа? — попита тихо Лийф.

— Няма го — отвърна Мегън.

— Това е добре. Тук ножовете са забранени.

— Тази вечер едва ли някой би могъл да следи за това — каза Мегън, като гледаше тълпите от въоръжени мъже и жени наоколо, които се опитваха да влязат в тесните градски кръчми или поне да измъкнат оттам нещо за пиене на крак. Тя се опита да не гледа към едно облечено в пъстри дрехи гърбаво джудже, което й пресече пътя, като си пробиваше път в тълпата и размахваше миниатюрен меч под гръмогласния смях на останалите.

— Я се опитай да вземеш мечовете на всички тези хора? Колко пазачи според теб има в Минсар?

— Тази вечер ли? По-малко от обикновено — отвърна Лийф. — Разбирам логиката ти.

Минаха покрай друга тълпа, застанала пред вратата на една кръчма. Вътре беше невероятна блъсканица. Хората бяха натъпкани като сардели. Те крещяха и се мъчеха да си проправят път към бара. Други пък се опитваха да се измъкнат оттам. Една снажна кръчмарка си пробиваше път през тълпата с по няколко халби бира във всяка ръка. Халбите не бяха стъклени, нито керамични, а оловни и отвътре бяха почернели. Тя използваше тези оловни „чукове“ като ефикасни оръжия и около нея винаги имаше малко празно пространство, защото хората се отдръпваха, за да не ги фрасне по главите с тях или пък да ги стъпче.

Лийф се отправи към тълпата пред вратата на кръчмата, шмугна се в нея и Мегън го последва. Глъчката я обхвана, както водата плувеца.

— … не знам защо Ергън настояваше да дойдем тук вечер, когато е най-претъпкано…

— … я се разкарай…

— … горе в голямата зала, за да търси Елбай. Тя не остана там дълго и аз си помислих…

— … тук е пълно с идиоти, които искат да се напият и да предизвикат скандал, аз не бих…

— Пет малцови уискита и едно греяно вино…

Мегън видя как един от по-преждеговорившите се измъква от тълпата, последван от двама приятели. Тя сръга Лийф и му даде знак да направят същото.

Той кимна в знак на съгласие и я последва.

— Жалко, че тук нямат душове — промърмори Лийф. — Чувствам, че имам нужда от един след всичко това.

— Хей, още е рано. Виж какво, чух едно име, което ми е познато.

— Така ли?

— Да. Елбай. Виждаш ли онези мъже, които свиха в малката уличка? Хайде.

Той се огледа и ги видя в тълпата. Бяха двама високи, двама по-дребни и един много нисък. Вървяха по една уличка, тясна като алея. Мегън тръгна след тях. Лийф я последва.

— Какво казаха?

— Нещо, което ме заинтригува. — Тя се усмихна в мъж дивата светлина, хвърляна от факлите. — Когато си шпионирал дълго време, започваш да си изработваш усет за това, което си струва да чуеш. От тази работа може да излезе нещо.

Мегън сви в уличката, а Лийф я последва. Беше широка не повече от четири стъпки. Вратите и прозорците от двете й страни бяха плътно затворени.

— Това не е улица, а килер — промърмори Лийф. В края й една врата леко се открехна. През нея нахлу светлина от запален огън и се чуха приглушени разговори, смях и крясъци.

Вратата се отвори по-широко, пропусна мъжете, които вървяха пред Мегън и Лийф, и пак се затвори. Мегън се спусна напред, преди да я бяха заключили. Успя да се вмъкне вътре, опитвайки се да не прави впечатление. Точно срещу вратата имаше огнище, а до него малко отверстие, което водеше към кухнята. В отверстието имаше широка дъска, на която чакаха няколко халби с бира. Точно когато Мегън и Лийф влязоха вътре, оттам се показаха две ръце и подадоха на минаващия сервитьор печено пиле в табла. Явно заведението беше от малко по-висока категория. Там, където в другите кръчми имаше факли, втъкнати в железни скоби по стените, бяха сложени истински газени лампи със стъклени шишета. Върху старите, изподраскани маси имаше фенери, всеки на желязна поставка. Те горяха като малки, обвити в дим звезди. Повечето от масите бяха заети от хора, които ядяха, пушеха, пиеха и разговаряха.