Том Клэнси - Компютърна полиция

— Да, може да се каже, че беше нещо като възнаграждение, но тя ми направи известна отстъпка. Не ми даде камъка съвсем безвъзмездно — каза Лийф.

— Както и да е, направил си добра сделка.

— Така е. Това е едно много добро прикритие за пътуването ми до Минсар. Там сигурно има много ранени, за които още няма кой да се погрижи, имам предвид мои колеги. Какво ще е твоето прикритие?

— Същото както обикновено — отвърна Мегън. — Воин пакостник на свободна практика, крадец или шпионин в зависимост от нуждите и от това кой ми плаща. Скитам се насам-натам, опитвам се да разбера кой какво прави и на кого го прави и продавам информацията на онзи, който е склонен да плати най-много. От време на време открадвам по нещо… естествено заради добра кауза. Бия се, ако се наложи. Дори тук, където хората би трябвало да са по-добре запознати с тези работи, невинаги схващат навреме, че една девойка или жена може да бъде добър боец колкото тях, а дори и по-добър. — Тя се усмихна малко тъжно. — Те са още по-непрозорливи, ако не си някоя грамадна, която носи щит, бронзов сутиен и голямо копие. Това ме устройва. Нямам нищо против да се възползвам от факта, че не съм характерен типаж, дори и само когато го правя, с цел да подчертая това.

Лийф кимна и се замисли.

— Добър персонаж. Шпионите имат основателна причина да бъдат навсякъде… дори и когато нямат такава. Самото им присъствие увеличава параноята около тях. Хората се изпускат и казват неща, които при други обстоятелства не биха казали.

— Така е. — Мегън вдигна чашата с чая, но спря и се загледа в нея. — Какво по дяво… Вътре има нещо.

— Какво? Да не са ти сложили повече билки?

— Билките не са с толкова много крачета. Това е дървеница — каза Мегън, извади я от чашата, огледа я критично за момент и я хвърли зад гърба си. — Добре. Значи имаш в резерв много мили. Тогава, след като приключим тук, можем да тръгваме, ако си готов.

— Разбира се. Трябват ми само няколко минути да проверя координатите, преди да тръгнем. Не искам поради грешка да се озовем във Висония.

Мегън го погледна с недоумение.

— Висония? Това име не ми е познато.

Лийф направи гримаса.

— Намира се точно от другата страна на Залива на здрача. Не е голямо място. Изолирано е, и то с основателна причина.

— Така ли?

— Недей да проявяваш такова любопитство! Не те съветвам да ходиш там. — Лийф леко потръпна. — Обитателите на това място са малко сълзливи. Пълно е с изпитващи носталгия принцеси, предрешени като бардове, които търсят магическото Незнамкакво, както и с мъдри еднорози с телепатични способности и големи очи, пълни с отдавна стаена мъка. Има и дребни джуджета с островърхи шапки, които яздят върху приятелски настроени горски зверове. Миниатюрни мечки и язовци живеят в малки къщурки, издълбани в горски пънове. Срещат се и малки феи, които пърхат с прозрачните си крилца.

Мегън направи кисела физиономия.

— Изглежда, това място не е подходящо за кръвната захар на човека.

— Нито пък ако иска да си остане нормален. Проблемът е, че то не е много далеч от Минсар. Една малка грешка в транзитното заклинание и можем да се озовем там. Или което е още по-лошо, да попаднем в Арстан или Лидиос. — Той пак погледна към човека, който за трети, а може би и за четвърти път чистеше цевта на своя глок.

— Не, благодаря — каза Мегън. — Там, където живея, и без това има достатъчно патлаци.

Лийф кимна, облегна се назад и изпъна краката си.

— Ако вече не сме попаднали на вярната следа, в което се съмнявам, все пак бихме могли да открием в Минсар нещо полезно, ако, както каза, големите играчи са се събрали там. Обикновено след битка се говорят какви ли не неща, особено пък след битка, в която един от участниците е бил натирен.

— Точно на това разчитам — отбеляза Мегън. — Ако само бихме могли да… Какво има? — попита тя заинтригувана, когато Лийф изведнъж се наведе, за да погледне отново под съседната маса.

— Ох, ох — каза съчувствено той. — Мисля, че нещата отидоха прекалено далеч. Есмиратовелитот!

Чу се едно „бум!“ от изместения въздух под масата. Всички в кръчмата рязко извърнаха глави, но най-забележимо този, който чистеше патлака, подобен на глок. Посетителите наблюдаваха с любопитство.

Изпод масата, малко поизцапан и сипещ проклятия, изпълзя съдържателят на заведението. Лицето и ръцете му бяха жестоко изподраскани. Следите като че ли бяха от котешки нокти, но бяха по-дълбоки и по-широки от нормалното. Като сумтеше, но избягваше да погледне към Лийф, кръчмарят се изправи на крака, поизтупа дрехите си и се отправи към кухнята, сипейки все по-бързо проклятия.