Том Клэнси - Компютърна полиция

— Идеята не е лоша, но все си мисля, че трябва да проучим Аргат.

Мегън направи физиономия, с която искаше да покаже, че не възразява.

— И така, къде е човекът с главно А в момента?

— Познай?

— В Минсар? — Мегън го погледна заинтригувана. — Ти се шегуваш. Че какво ще прави той там? Минсар е твърде малък залък за него. Един свободен град едва ли би го заинтригувал. Аргат води кампании за завладяването на цели държави. Виж какво направи в Полумесеца и по на север и Провейс! Градът едва ли има голямо стратегическо значение за него. Дори реката, която минава там, не е плавателна.

— Никой не може да каже със сигурност какво прави той там — отвърна Лийф. — Може би мотивът му е просто отмъщение. В края на краищата Шел веднъж го е побеждавал. Сега там има вакуум във властта. Може би си мисли, че е настъпил моментът да я вземе.

— Не знам. — Тя поклати глава. — Аргат е известен с хитро скроените си планове. Защо ще прави нещо толкова очевидно?

— От нехайство — отвърна Лийф. — От самоувереност, че няма да бъде заловен.

— Е… може и така да е. Виж какво, съгласна съм с теб, все отнякъде трябва да започнем. — Мегън се огледа. — Тук на кого може да се поръча нещо за пиене?

— На дъщерята на кръчмаря. Баща й е зает.

Може би леката усмивка на Лийф накара Мегън да го стрелне за миг с поглед. Но той беше олицетворение на самата невинност, когато дъщерята на кръчмаря се приближи. Мегън си поръча чай. Когато й го донесоха, известно време остана замислена, отпивайки малки глътки. През това време Лийф наблюдаваше нещо, което ставаше под масата от дясната им страна.

— И как ще стигнем там? Пеша ли? Да не би навън да имаш коне? — попита го тя.

— А? — Лийф се огледа стреснато. — Не, не. Падам от конете.

— О!

— Да не би да можеш да яздиш?

Мегън направи кисела физиономия.

— Е, не съм кой знае колко добра. Нямам нищо против дългите преходи пешком, но все пак Минсар не е близо и не ми се иска да губим време.

— Тогава имаш късмет, че пътуваш с магьосник. Имам спестени около три хиляди мили.

Той със задоволство видя как Мегън с облекчение му се усмихна. Ако човек няма кон на разположение, за да пътува из Сарксос, или някакво друго превозно средство като например боклукчийска кола или някой кротък голям гущер, който да язди, тогава няма друг избор, освен да ходи пеш, а такова пътуване можеше да бъде безкрайно. По такъв начин създателят на играта ти предоставяше възможност да опознаеш по-добре неговия свят. Обаче играчите можеха да натрупват точки по време на играта вместо пари или власт, за да пътуват транзит, т.е. да добият способността просто да изчезнат от едно място и да се появят на друго. Това можеше да стане със съответното заклинание за пътуване транзит, което беше много просто и дори онези, които не бяха магьосници, можеха да се справят. Войските не можеха да се ползват от това улеснение. Според Родригес това би заприличало прекалено много на реалния живот. Обаче хора, които пътуваха мирно в компания на други, можеха да се възползват от тази възможност, за да отидат, където пожелаят.

— Това са много мили — каза Мегън. — Какво си правил тук, за да спечелиш толкова точки?

— Ами, обикновено това, с което се занимават магьосниците от плетищата — отвърна Лийф. — Лекуване на болни… възкресяване на мъртви.

Мегън повдигна едната си вежда. В Сарксос нямаше много толкова могъщи магьосници.

— Е, да кажем само лекуване на болни — побърза да я успокои с лека усмивка Лийф. — Когато за първи път влязох в играта, купих лековит камък от една жена мъдрец, която излизаше в пенсия. Много е добър, лекува всякакви рани до пето ниво и болести до шесто.

Мегън примигна явно впечатлена.

— До пето ниво? Възстановяването на отсечени крака и ръце трябва да те е направило много известен на бойното поле. Как, по дяволите, си могъл да си позволиш да купиш такова нещо?

Лийф леко се засмя.

— Всъщност не бих могъл, но жената не се пазари много. Срещнах я в гората, тя ме помоли да й дам вода за пиене и аз й дадох…

— А! — възкликна Мегън. — Значи е била от онези стари госпожи, които те награждават за добро дело. В Сарксос често стават такива неща.

Родригес не се беше посвенил да открадне познати и непознати идеи от стари приказки, народни предания, фантастични истории от всички епохи, като се започне от днес и се стигне чак до времето, когато е живял Лукиян от Самос. В резултат на всичко това винаги беше добре да се отнасяш с нужното уважение към странниците, които можеш да срещнеш в гората. Те можеше да са предрешени играчи… а можеше да е и самият създател на играта, който иска да провери дали играеш така, както би искал.