Том Клэнси - Компютърна полиция

— Хей — каза Лийф, — нужен ни е съвет.

— Тази сутрин се заредих с пресни запаси — отвърна птицата с раболепен глас, който я издаваше, че в предишния си живот е била търговец на стари коли. — Ако завиете тук и вървите по този път в продължение на една миля — тя посочи вляво с човката си, — пред себе си ще видите висок връх, на който върху една скала стои русокоса девойка, заобиколена от пламъци…

— О, не, не — прекъсна я Лийф. — Знам как свършват тези работи. Предпочитам ядрена война.

— След това със сигурност няма да можеш да узнаеш каквото и да било — обади се Мегън. — Птичко, кой път води оттук за Минсар?

Птицата хладно я изгледа.

— Какво ще дадеш?

— Половин английска кифла.

Пернатото се замисли.

— Давай — каза то.

Мегън порови в торбата си, извади парчето и започна да го рони върху земята. Птицата се спусна долу и закълва трохите, но Мегън пристъпи напред и я прогони.

— Хей! — възкликна обидена птицата.

— Първо посоката — настоя Мегън.

— Вървете по този път в продължение на миля и половина, свийте първо вляво, повървете още миля и половина и ще стигнете до брода на реката. Градът е на две мили северно оттам. Сега давай.

Мегън отстъпи назад и птицата подхвръкна към трохите.

— Вече не е както преди — заоплаква се тя, докато кълвеше. — Проблемът е в липсата на доверие. Вече никой няма доверие на никого.

Лийф се засмя.

— Искаш да кажеш, че тук никой не дава нещо за нищо — поправи я той. — Довиждане, птичко.

Тя не отговори, защото беше заета с трохите.

Продължиха нататък. Лийф все още не можеше да се успокои напълно, че беше допуснал грешка при първия транзит.

— Оттук мога бързо да ни прехвърля — каза той. — Изчислението на координатите няма да е проблем.

Мегън сви рамене.

— Защо да хабим ценни мили, когато сме толкова близко? Можем да стигнем и пеш. Нали в тази гора няма призраци или нещо подобно.

— Не съм чул да има — отвърна Лийф. — Но все пак…

— Ако настояваш да се прехвърлим, няма да имам нищо против. Но няколко мили през гората в тъмното не ме плашат.

— Е, добре, може би имаш право. Хайде да тръгваме.

Тръгнаха пеша. Пътят до Минсар им отне около час. Шумът от града и миризмите му стигнаха до тях много преди да го видят. Първо усетиха миризмата. Тя идваше от полесражението при брода на реката.

Времето в Сарксос течеше по-бавно, отколкото в реалния свят. Явно, че намеренията на Родригес са били такива още от самото начало, както за да даде възможност на играчите да поиграят по-дълго за парите си, така и заради това, че поначало времето за отвлечените от самодиви или други свръхестествени същества от другите светове би трябвало да тече по-бавно. Това означаваше, че би трябвало да е изминала седмица и половина от битката на Шел Предпазливия с Делмънд, но тук бяха минали само няколко дни и дори цяла армия от лешояди не би могла да почисти толкова бързо бродовете на река Артъл. Отдавна се беше стъмнило и птиците си бяха отишли. Обаче, когато Лийф и Мегън стигнаха до брега и почувстваха чакъла под краката си, от отсрещния бряг ги загледаха множество светещи очи, любопитни да видят кой смущава пира им.

— Това са вълци — каза Лийф.

Мегън стисна зъби както заради миризмата, така и при вида на тези любопитни очи. В този момент две от тях се понесоха през студените, бързи води.

— Те са около стотина.

— Ако се съди по миризмата, ще имат още много работа — каза Лийф. — Няма да ни безпокоят.

— Едва ли — съгласи се тихо Мегън.

Лийф я погледна и леко се изненада от дължината и остротата на дългия нож, който внезапно се появи в ръката й.

— Къде държеше това? — попита я той.

— На скришно място — отвърна Мегън, докато вървяха по средата на полесражението. Нямаше смисъл да се опитват да го заобиколят. Труповете бяха навсякъде. Очите ги наблюдаваха, докато минаваха, после отново насочиха вниманието си към ужасната си трапеза. В тишината на нощта се чуваше ясно звукът от разкъсвано месо и трошене на костите.

Мегън се зарадва, когато най-после излязоха на пътя и след един завой звукът постепенно заглъхна. За отслабването на миризмата беше необходимо повече време. Докато изчезне напълно, вече усетиха миризмата от отходната система на Минсар. Помията от канавките по улиците му се изливаше в ями извън крепостните стени.

Минсар беше на неколкостотин години и бе надраснал два пъти стените си. Извън старите гранитни блокове, от които бяха изградени, имаше почти постоянен град от палатки и паянтови постройки, както и неизбежното струпване на някои производства, които бяха прекалено зловонни и опасни, за да бъдат допуснати в града. Това бяха кожари, производители на хартия и пекари (както други градове, Минсар беше открил, че при определени условия брашното можеше да се превърне в силен експлозив). Сега извън „външния пръстен“ на града имаше друг, състоящ се от палатки и временни постройки. Те бяха на войската, защитавала Минсар, но имаше и постройки, заети от няколко други по-големи и по-малки групи войни, които бяха дошли тук под командването на един или друг владетел, дошъл да се запознае с положението.