Том Клэнси - Компютърна полиция

В ъгъла, в който се издигаше коминът, седеше задължителният за такива места подозрителен странник с качулка над очите и крака, качени върху грамаден пън, чакащ да бъде хвърлен в огъня. Той пушеше с дългата си лула, а очите му проблясваха изпод качулката, докато наблюдаваше компанията. Една голяма котка с мръснобяла козина, раздрани уши и млечнобяло от слепотата око, го погледна и каза:

— Хъм, пак си ти… — и го отмина.

Лийф Андерсън, който седеше сам край една малка маса в далечния край на кръчмата, се огледа и си каза, че това е точно такова място, каквото майка му винаги го беше предупреждавала да отбягва. Проблемът беше, че когато изпаднеше в покровителствено настроение, тя се безпокоеше, че той може да попадне на такова място в реалния свят. Но Лийф много се съмняваше, че там изобщо има такива, или поне там, където беше вероятно да ги има — в Ню Йорк, Вътрешна Монголия 2 2 Автономен район в Китай. — Бел.прев. , Външните Хибриди и може би в Юкон. Той леко се усмихна. Винаги му беше чудно, че такава корава жена като майка му, която години наред беше танцувала в Нюйоркския градски балет, беше здрава като стоманена пружина и имаше език като бръснач, можеше да се безпокои за „малкото си момченце“, като че ли той не беше наследил нищо от нейната твърдост.

Кръчмарят се надвеси намусено над него.

— Трябва ли ти този стол? — попита той.

Беше характерен типаж, също като странника до огнището — дебел, плешив, с престилка, която е била прана някъде преди сегашния цикъл на Дракона, и винаги в отвратително настроение.

Лийф го погледна.

— Чакам един човек — отвърна той.

— Страхотно — изръмжа съдържателят и сграбчи с една ръка стола. — Когато дойде, ще вземеш друг. Този ми трябва за клиенти, които си плащат.

Лийф вдигна чашата с чая и многозначително я размаха под носа на кръчмаря.

— Правиш се на куражлия, а? — продължи да се заяжда съдържателят. — Ако искаш още един стол, плати за още една чаша. — Той се засмя на собственото си остроумие, разкривайки зъби като на герой от роман на ужасите, писан от зъболекар.

— Не е много разумно да обиждаш магьосник — отбеляза Лийф.

Кръчмарят го погледна с надменна усмивка, явно без да се впечатли от вида му — строен млад мъж с изпокъсана роба, украсена с поизбелели и неясни алхимически и магически символи.

— Ти си само един магьосник от плетищата — каза презрително той. — Какво ще направиш? Няма да дадеш бакшиш?

— Не — отвърна Лийф, — ще ти дам. — Той свали шапката си и порови известно време в нея. После извади това, което търсеше, подхвърли го на кръчмаря и изрече тихо една дума.

Кръчмарят инстинктивно го хвана, загледа се за момент в нещото, което приличаше на парцал, привързан с връв, а след това се огледа уплашен. Незнайно откъде се появи дим, който го обгърна. Всички в кръчмата извърнаха глави.

Пушекът бавно се разсея. Там, където стоеше кръчмарят, на пода едно бяло мишле се озърташе като изпаднало в шок.

Лийф се наведе и взе от земята до него увития в парцал талисман.

— Дори магьосниците от плетищата знаят някои заклинания. Този бакшиш добър ли е? — попита той. После погледна под другата маса, преди да се извърне наново към мишлето: — Приятен ден.

Мишката се обърна, за да види какво беше привлякло вниманието на Лийф… и съзря съсухрената бяла котка да се приближава с вид, който показваше, че е готова за едно малко предястие преди вечерята.

Мишлето се втурна през попуканите и изтъркани каменни плочи на пода, а котката го последва, без да бърза особено много, просто се наслаждаваше на ордьовъра.

Другите посетители не се впечатлиха много от случилото се и се обърнаха към масите, защото дъщерята на кръчмаря, която също остана напълно безучастна, беше започнала да разнася питиетата и да приема нови поръчки. Лийф прибра талисмана и се облегна назад с чаша в ръка. Вниманието му беше отново привлечено от чуждестранните търговци, които обсъждаха работата на тържищата.

Тук, както и в реалния свят, между търговците се въртеше оживена търговия с предварително спазаряване на стоката преди доставката и за Лийф не беше трудно да си представи как баща му е седнал с тези мъже и разговаря за маржове и предварителни продажби, докато чака кравите и свинете да се върнат от паша.

„Някога наистина трябва да се опитам да го доведа тук, помисли си Лийф. Може да успеем да направим малко «пари»“. Но талантът на баща му в инвестирането го караше да обикаля толкова много из цялата планета както във физическия смисъл, така и виртуално, че той бързо се отказа да пилее от малкото си свободно време във виртуалния свят или да се занимава с каквото и да било, което дори далеч да напомня на пазарлък. „Ако го докарам тук, той вероятно ще предпочете образа на някой безстрашен воин само с препаска между бедрата или с каквото и да било, което да замени костюма му…“