Том Клэнси - Компютърна полиция

В повечето от съобщенията нямаше нищо важно.

— Дай първото — нареди Мегън и малкото „резюме“ изведнъж стана триизмерно, разду се до истинските си размери и й заговори. Надписът над него сочеше, че това е нейният класен ръководител в гимназията. Господин Мак Ивейн седеше зад бюрото си, което приличаше на това на родителите й. Цялото беше покрито с листове, дискети, книги и бог знае още какво. „Това е напомняне, че тестовете ти САТ III и САТ IV са пренасрочени за 12-и март. Ако искаш да се явиш и на изпита за напреднали, той ще е на 15-и март. Темата на есето по английска литература ще бъде обявена за цялата страна едва през април. За да бъдем сигурни, че…“

— Да бе, да, прекрати, изтрий — нареди Мегън. Беше взела под внимание всичко, за което ставаше дума в съобщението, и се беше подготвила възможно най-добре за тестовете, въпреки че не беше чак толкова уверена, когато поглеждаше към датата на изпита за напреднали. „Средата на март, чудо голямо…“ Като че ли Шекспир и Юлий Цезар не бяха сторили достатъчно за проклинането на тази дата. И все пак оттам нататък до истинския изпит щеше да има месец и дори повече. Цял месец за ускорена подготовка… — Следващото — каза тя.

Следващото „резюме“ се разду в образа на Кери Хендерсън от по-долните класове в гимназията.

— Мегън, здравей! Виж, вече ми каза, че не се интересуваш от комисията по танците, но ние наистина, наистина, наистина бихме могли да…

— Прекрати — каза Мегън. — Запамети. „Аз наистина, наистина, наистина не желая да участвам, нека някой друг се заеме с това“. Ако продължа да се опъвам още малко, тя вероятно ще бъде принудена да намери някой друг за тази работа. Следващото.

Третото „резюме“ се превърна в мъж с костюм и вратовръзка, който държеше мостра на един килим в ужасни шарки. Килимът се разпростря в безброй акра, стигна ръба на амфитеатъра на Мегън и накрая изчезна зад него.

— Драги участници в мрежата — каза с развълнуван глас мъжът, — вашият адрес е сред малкото избрани, за да оцените първи качествата на…

— Прекрати, изтрий! — простена Мегън. „Кибер реклама… трябва да има някакъв начин да ги спрем“. Запита се дали мерките, които сега Компютърната полиция предлага против рекламите в киберпространството, ще бъдат одобрени от Конгреса. Проблемът беше, че „рекламните“ лобита бяха много влиятелни… Веднага щом правителството успяваше да намери някакъв начин да ги спре, те измисляха друг. Това означаваше, че нейната пощенска кутия, както и на почти всички нейни познати, продължаваше да се пълни с рекламни клипове, които тя не желаеше да види. Е, поне тази за килима беше сравнително безвредна. Някои, които намираше в пощенската си кутия, бяха толкова досадни и настоятелни, че изпитваше желание да приложи на компютъра си някои от ритниците, които бе усвоила в бойните изкуства. Щеше да е още по-добре, ако имаше възможност да ги приложи на онези, които ги изпращаха…

„Водата сигурно вече почти ври“, помисли си тя и погледна към оставащите резюмета. „Тук няма нищо наистина важно, тези могат да почакат…“

Въздухът около нея изведнъж се изпълни с приятна мелодия и Мегън с изненада се огледа. Някой искаше да си поговори с нея на живо. „В този час?“

— Кой е? — попита тя компютъра.

— Представя се като Джеймс Уинтърс — беше отговорът.

— Така ли? Ау! — възкликна Мегън. — Приеми.

В единия край на амфитеатъра внезапно се появи кабинет, който изглеждаше по-подреден от този на майка й и баща й. Лъчите на утринното слънце проникваха през венецианските щори на прозорците и хвърляха успоредни черти върху голямото бюро в предната част на офиса. Зад бюрото, което в момента беше почти празно, като се изключат няколко компютърни разпечатки, писма и наредени една върху друга дискети, седеше едрата, широкоплещеста фигура на Джеймс Уинтърс, дежурния офицер в отдела „Компютърна полиция“, чрез когото се осъществяваше и връзката с изследователите сътрудници. Той остави настрана листа хартия, който разглеждаше, и вдигна очи към Мегън. Облечен в костюм, много приличаше на нахакан бизнесмен, ако се изключат прическата на морски пехотинец и ленивият му поглед. Ъгълчетата на очите му, покрити с безброй бръчици, създаваха впечатлението, че непрекъснато се усмихва, но в погледа му имаше някаква твърдост, за която повечето бизнесмени можеха само да мечтаят.

— Мегън? Надявам се, че не те заварвам в неподходящ момент.

— Не, приготвям се за училище, но имам още няколко минути. — „Като че ли не го знае“, помисли си тя и любопитството й се изостри. Уинтърс беше много добре запознат с разписанията на всичките сътрудници на Компютърната полиция. „Нещо се е случило“.