Том Клэнси - Компютърна полиция

Междувременно неговото тяло казваше нещо съвсем конкретно. КОРНФЛЕЙКС! — крещеше то. — КОРНФЛЕЙКС И МЛЯКО!

Шел се изправи, протегна се и се захили при мисълта, че трябва да хапне нещо, както и от спомена за лицето на Делмънд, когато беше разбрал, че няма да се отърве с непокътнато имущество само за да се угоди на майка му. „Тарасп от Хълмовете“, помисли си Шел, докато си търсеше ключовете. „Как да постъпим с вас, госпожо? Та вие сте заплаха дори за собствената си плът и кръв. Ще трябва да поговоря с вещиците за това…“

Сложи си по-малко измачкана риза с къси ръкави, заключи апартамента и се спусна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато излезе на улицата в изключително добро настроение. Въпреки че беше събота, нямаше да бъде свободен. Нощната смяна в болницата започваше в три и половина. Това щеше да бъде още една вълнуваща нощ, която щеше да прекара във вземане на кръв и събиране на лабораторни проби от около стотина пациенти, всеки от които направо го ненавиждаше. И въпреки това, когато той влезе в денонощния магазин за корнфлейкс и мляко и си побъбри десетина минути с Я Чен, нощната продавачка, преди да й изтече смяната, сърцето на Шел преливаше от радост. „Каква страхотна кампания. Каква страхотна битка. Нямам търпение да започна да се занимавам с проблемите, произтичащи от това, което стана“…

През целия обратен път от номер 7 до номер 11 той кроеше планове… мислеше си с кои играчи трябва да се консултира. Продължаващата заплаха от Черния властелин не му излизаше от ума. Какво ли точно целеше той с предложението си да „купи“ Делмънд? Сумата беше три пъти по-голяма от нормалната цена за откупа. Освен ако това не беше някаква тайна уговорка между майката на Делмънд и Черния. „Тя е способна на такова нещо“, каза си Шел, докато изкачваше тичешком стълбите. „Като змия е. Всъщност дали първообразът й не е на змия? Сигурно е някоя“…

Той се спря на площадката пред апартамента с ключове в ръка и се загледа във вратата. Тя беше леко открехната. „Не може да съм я оставил отворена“.

Внимателно отвори вратата и надникна вътре.

Сърцето му се сви. Някой беше влизат тук. Някой е влизат и… е претърсвал помещенията.

Запристъпва бавно напред, като едната му половина се питаше дали натрапникът е още вътре, а другата нехаеше, защото в далечния край на всекидневната, където бяха бюрото му и интерфейса 1 1 Всички кабелни и сигнални връзки на компютъра. — Бел.прев. беше настъпило истинско бедствие. Бюрото беше преобърнато с краката нагоре. Компютърът лежеше на една страна, основната кутия беше отворена, чарковете й се виждаха навсякъде. Мониторът беше разбит, цялата му система беше унищожена.

Естествено Шел отиде направо при телефона и се обади на застрахователната компания. Разбира се, след време те щяха да платят, за да си купи нова система. Но те не можеха да направят нищо за дисковото му запаметяващо устройство. Когато в понеделник занесеше харддиска си в магазина, Шел щеше да разбере, че той е бил форматиран и тогава щеше да загуби всякаква надежда.

Преди да излезе, не беше дублирал файловете си в директорията „извънредна ситуация“. Най-лошото беше, че не беше дублирал преносимите си кодове, сложните и абсолютно незапомнящи се кодове, които в комбинация с кодовете, запаметени в главния компютър на игрите в Сарксос, му даваха достъп до неговия герой и историята му.

Измина доста време, преди да престане да изпитва желание да си удари главата в стената заради глупостта си. Щяха да минат седмици, докато се измъкне от кашата, в която се беше забъркал, защото хората, свързани със Сарксос, бяха маниакално предпазливи, щом станеше въпрос за тяхната сигурност. О, след време той щеше да успее да влезе отново в играта. Щеше да предаде резултатите от последното си запаметяване в дистанционния дублаж (като много съвременни компютърджии, той имаше абонамент в службата „Запаметяване — живот“ — фирма, която пазеше в друг сайт дубликати на запаметените му файлове), както и копия на преносимите кодове, които са били използвани при последното запаметяване. Фирмата щеше да сравни последните му запаметени файлове в директория „архив“ с тези, които пазеше при себе си, щеше да провери валидността на положението му в реалния свят и виртуалната му самоличност и след време отново щеше да му издаде нова парола, за да може да се върне в играта.

Но дотогава нямаше да може да се скита из зелените поля на Талерн. Би могъл да стигне до Сарксос чрез една от евтините „въвеждащи програми“, които се продаваха на хора още не решили дали да се заемат сериозно с играта. Той обаче нямаше да може да се върне в нея като Шел, докато не получеше нова парола, а дотогава кампанийният сезон за тази година ще е приключил. Две години най-щателна предварителна подготовка за тазгодишната кампания, две години, изминали в кроене на планове с други играчи — всичко щеше да отиде по дяволите. Някои от хората, с които Шел беше замислял тези планове, щяха да побеснеят. Можеха да не пожелаят да имат нещо общо с него в бъдеще, независимо от факта, че той нямаше вина за случилото се. Други, на които той щеше да липсва, щяха да сключат нови съюзи.