Том Клэнси - Компютърна полиция

Делмънд рязко пое въздух и млъкна.

— Мисля, че трябва да внимаваш какво говориш — посъветва го Шел. — Писъкът има навика да се измъква от палатката ми нощно време и да ходи по свои работи. Не бих казал, че са напълно законни, защото невинаги са такива, но след подобни случаи винаги плащам погребенията.

Сега вече Делмънд не смееше да помръдне.

— И така всичко е решено — каза Шел. — Лазурни Алонт, като пълноправен хералд на Доминиона, кажи дали това решение е законно?

— Законно е — отвърна херолдът, като гледаше леко изнервен своя работодател.

— Чудесно. Сега вече мога да изслушам потърпевшия, ако има някакви възражения.

Отначало на Делмънд не му достигна въздух, после не му идваха думи, но накрая се съвзе и изкрещя:

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако чудото не беше на твоя страна! Вие не се спуснахте по хълма срещу нас на коне, а върху дяволи! Ще разберем откъде можем и ние да се снабдим с такива демони и след това ще ви размажем…

— Повечето от тях са от Алтарн — отвърна спокойно Шел. — Там има хубава, малка конеферма. Аз съм собственикът. Направихме кръстоска между нашия черен Делверн и планински попита. Носи се слух, че има и още някакъв примес… вероятно от коза. Не мисля, че ще ти провърви много с тях, Делмънд. Те хапят, просто трябва да се примириш с това… защото най-вече духът им прави стъпките им така уверени.

— Духове! — изкрещя Делмънд и се обърна към Лазурния Алонт. — Чу ли това? Той призна, че са били духове, т.е. вещици!

Лазурният Алонт погледна крадешком към Шел — лицето му изразяваше пълна безпомощност, но господарят му не го видя, а това накара Шел да се запита дали в някой по-далечен момент да не предложи на човека работа.

— Хм — обърна се Шел към Делмънд. — Подобна реакция не е типична за теб. — Работата, изглежда, загрубява.

Лицето на Делмънд стана още по-тъмночервено. В Сарксос намеците за „реалния живот“ отвън на някой играч не се считаха за кой знае каква проява на тактичност. В края на краищата играта трябваше да служи за отмора от външния свят, за място, където играчът можеше да се освободи от напрежението и ежедневието си и да изпита нещо по-значимо и екзотично в компанията на други, които се стремяха към същото. Но в Сарксос ставаха много неща, които бяха извън правилата, факт, който създателят й очевидно приемаше за показателен, че играта се развива в правилна посока, че това място става все по-близко до реалността, че човек се чувства по-близко до това, което е в действителност, че всичко е по-близо до реалния живот. Освен това самият Делмънд беше нарушил доста правила в тази битка. Да смениш изцяло позицията си също е честна игра, помисли си Шел.

— Е, добре. Всички въпроси са решени. Талч?

Стражът подаде глава.

— Изведи го навън и го нахрани. След това го заключи в една от каруците от обоза, докато се придвижваме. Не в негова, а в наша каруца. Бог знае какви малки изненади е монтирал в своите. Просешката му торба да е готова за сутринта. Не е нужно да бъдем чак толкова стиснати. Пусни вътре и буца кораво сирене.

Треперещ от гняв, но без да каже дума, Делмънд бе изведен навън. Лазурният Алонт се спря на входа на палатката и каза:

— Ако позволите, бих ви дал един съвет…

Шел кимна.

— Не е много безопасно да обиждате майка му. Ако синът й пострада по пътя, вашата игра също може да тръгне на зле.

За момент Шел не каза нищо.

— Дръзко казано — отбеляза накрая той. — Освен това може и да си прав. Ще имам предвид предупреждението ти, Лазурни Алонт.

Херолдът се поклони и се измъкна от палатката.

За момент Шел остана неподвижен, като хапеше замислен устната си.

— Този момък ми се струва прекалено гъвкав — каза Ала, изправи се и се протегна.

— Може би. Хайде — подкани я Шел и също се изправи. — Нека товарачите да разтурят тази палатка, а ние да поемаме пътя към Минсар, за да вечеряме. Днес свършихме добра работа.

Ала кимна и излезе от палатката.

След малко Шел също излезе навън в здрача и повървя малко в червената, лепкава кал, опитвайки се да намери по-твърдо място. Най-после откри едно, което по някакво чудо не беше превърнато в кал от хилядите копита. Погледна на юг към първата луна — по-малката, която плуваше над мъглата.

Обърна се на север към Минсар, който се виждаше между покритите с гори хълмове. На лунната светлина устремените нагоре върхове на боровете бяха малко по-бледи от останалите клони — по-светло сребро, контрастиращо с по-тъмното сребро и напълно черните сенки, хвърляни от дърветата. На Южния континент беше настъпила пролетта и на дневна светлина се виждаше истинският цвят на върховете на иглолистните — свежо бледозелено. На други места пък можеха да се видят бледозелените, разтварящи се пъпки на дъбове и кленове — всичко блестеше в новата си премяна. Сутрин полята бяха изумителни. Наред с жълтурчетата, подаващи се в тревата, и белите маргарити на Южния континент, които се появяваха, след като снегът се стопеше, имаше и друга белота — тази на новородените агнета, които подскачаха на неустойчивите си крачета, осветени от пролетното слънце, изумени и същевременно радостни, че са живи. Тъкмо затова, когато ти кажат, че някой като Делмънд е приближил границите на страната ти и се кани да я премине и да превърне всичко в кървава каша — селцата, хората, агнетата и маргаритите, изобщо всичко, което има значение за теб, а и много неща, които до този момент не си считал за толкова важни, тогава ставаш непреклонен и се изправяш в защита на тези места.