Том Клэнси - Компютърна полиция

Всичко беше доста сложно, но повечето от нещата в Сарксос бяха такива. Точно това правеше играта интересна. През това време Шел трябваше да подходи към Делмънд така, че да не накара враговете му да се нахвърлят веднага отгоре му, особено майка му, която представляваше самостоятелна сила в Доминиона и имаше много връзки, които можеха да причинят неприятности. Трябваше да постъпи с Делмънд по възможно най-справедливия начин, и дори да запази престижа му.

— Мисля, че трябва да го убиеш — каза Ала.

Шел снизходително се усмихна.

— Няма да спечеля много, ако го направя — каза той, но това не беше истинската причина. Даваше си сметка, че Ала също го знаеше. Тя отново го погледна учудена.

— Само си губиш времето с него — продължи тя.

— Ако някой ден човек иска да стане господар на целия Широк Доминион, трябва да се държи коректно както в началото на играта, така и на финала. Нека го наречем просто практика. Има ли още нещо, което да ми кажеш за разчистването на бойното поле?

Ала поклати глава.

— Главният интендант иска да знае кога ще превърнем тези боклуци в пари. Войската започва да става малко неспокойна, усещайки близостта на толкова много злато.

— Не се и съмнявам. Ще започнем да се разплащаме сутринта в Минсар. Утре е пазарен ден. Ще дойдат търговците на злато и скъпоценности от Велатил и с удоволствие ще изкупят плячката ни. Кажи на войниците, че всеки ще получи своя процент от печалбата, а аз ще дам моя дял във войсковия фонд за погребенията.

Ала повдигна вежди.

— Господарю, да не би днес някой да те е ударил по главата?

— Не, просто искам да бъда сигурен, че след няколко седмици ще мога да разчитам на достатъчно доброволци. А сега отворете няколко бъчви от виното, което нашият предвидлив противник носи в обоза си, и го раздайте на войниците. Нека и танцьорките да се поразпуснат, ако естествено имат такова желание.

— Повечето от тях вече достатъчно са се поразпуснали.

— Аха. Кажете им, че са свободни да вървят, където пожелаят. — Шел въздъхна. — Нещо друго?

Ала поклати глава.

— Е, добре — каза Шел. — Талч!

Стражът подаде глава иззад платнището.

— Господарю?

С това обръщение искаше да му подскаже, че Делмънд е отвън.

— Доведете пленника — нареди Шел.

След миг Делмънд влезе наперено вътре между двама стражи. Бяха му свалили майсторски изкованата черна броня, но дори и останал само по трико и подплатен с пух хитон, той беше твърде внушителен. Беше широкоплещест, мускулест и набит, а лицето му беше изкривено от яд. Единственият атрибут към облеклото му, в който имаше нещо необичайно, беше металната халка около врата му. Това беше най-сигурният начин да се запази сегашния образ на някого, който можеше да се преобразява.

Следваше го висок рус, строен мъж, облечен в туника на вестоносец с избродирано отдясно на гърдите голямо синьо куче. Както мъжът, така и туниката му бяха безупречно чисти. Шел забеляза как херолдът побърза да почисти демонстративно прахта от останалия свободен стол при масата.

Делмънд се отпусна, ръмжейки на стола. Херолдът се отдръпна и каза с ненужно висок глас:

— Представям на ваша светлост присъствието на моя господар Делмънд т’Лавирт, Черната одежда, принц на Елстър и Върховен господар на Чакс.

И двете титли бяха верни, но никоя не заслужаваше да бъде обявена с такъв висок глас. Елстър беше страна с толкова много наследници, че в нея имаше дузини принцове, а Чакс беше малка, но гъсто населена област от Сарксос, известна най-вече с горите си от желязно дърво, леките си червени вина, стратегически важното си положение при сливането на две големи реки и това, че веднъж на две седмици ставаше притежание ту на един, ту на друг участник в играта. Обаче Делмънд беше станал владетел на Чакс случайно… факт, който много забавляваше някои от опитните и изтъкнати играчи в Сарксос. След като я беше спечелил благодарение на много погрешна бойна тактика на негов противник, Делмънд се перчеше с това из кралствата и се представяше за по-важен, отколкото всъщност беше.

Понякога това се случва с новите играчи — потръгва им твърде рано. Постепенно те укрепват позициите си и се превръщат в сила, с която другите трябва да се съобразяват. Много често обаче ги сполетява точно толкова лош късмет в дипломацията или в битка, че те изгарят и напускат играта. Има и случаи, когато стават така досадни на другите играчи, че понякога най-различни сили се обединяват, само за да унижат по най-красноречив начин подобни парвенюта. Засега Делмънд не беше стигнал тази фаза, но беше на път да го стори.