Том Клэнси - Компютърна полиция

Сега всичко беше приключило, освен най-важната част, причината, заради която се беше водила битката — пазарлъка с Делмънд. Преди това Шел не беше мислил за този момент и все още се чудеше как той изобщо се беше хванал на въдицата му. Обаче и швейцарците са били изненадани, когато австрийците са допуснали подобна грешка в битката при Моргартен. Делмънд не беше известен като страстен читател и затова бе осъден да повтори големите грешки на пълководците, допуснали ги още преди векове. Затова Шел с основание смяташе, че Делмънд си го беше заслужил напълно.

Навън тръбите уморено даваха сигнал за отбой, с което показваха, че прибирането на ранените е приключило и че сега няма опасност за цивилните — роднини на загиналите, които следваха и двете войски — да приберат телата на близките си. Шел хвърли последен поглед към бойното поле, което потъваше все по-дълбоко в обагрената в розово мъгла, надигаща се от река Артъл. Тя се стелеше над земята и състрадателно покриваше онези, които продължаваха да лежат на нея. След миг той спусна платнището пред входа на палатката, седна на походния стол пред масата, на която беше разстлана картата, и дълбоко въздъхна.

Когато преди няколко години беше водил първата си битка в Сарксос, Шел беше добил представа как би трябвало да изглежда бойното поле след голямо сражение. Над него се развяваше храбро знамето му, а вражеското лежеше в прахта. Сега, когато беше натрупал повече опит от многобройните спечелени и загубени битки, той знаеше, че по тези бойни полета имаше много малко прах. Тази сутрин при изгрева на слънцето възвишението, което започваше от брода, представляваше обширно пространство, обрасло със зелена, подкастрена от овцете трева, цялото осеяно с бели маргарити и малки, току-що цъфнали жълтурчета. Сега, след като беше отъпкано от двадесет хиляди копита и десет хиляди крака, това пространство беше превърнато в кал. Тя беше червена и се залепваше за ботушите с ужасно упорство. Стъпканото в нея знаме на врага се беше превърнало в прогизнал парцал, който не се различаваше по нищо от срутена палатка или от наметало на дребен благородник, простряно, за да предпази собственика му да бъде взет в плен и за освобождаването му да бъде поискан тлъст откуп.

Що се отнася до поразеното от битката поле, Шел винаги се поразяваше от вонята, която се носеше над него на следващата сутрин. Не се учудваше и на това, че съпрузи, съпруги и други роднини на падналите в боя винаги се появяваха, след като той приключеше или по някое време преди разсъмване, за да им бъде разрешено да потърсят телата на близките си. Те знаеха от болезнен опит каква смрад ще започне да се носи над мястото, когато слънцето изгрее и всичко наоколо се нагрее.

Дотогава Шел възнамеряваше да е далеч от тук. Палатката му вече не можеше да го предпази от вонята, която издаваха разкъсаните вътрешности, нито от изпражненията, последица от първото бойно кръщение на смелите, млади войни. Поговорката казва, че войната е ад. Но в момента Шел беше по-склонен да замени последната с друга, по-нецензурна дума. Със сигурност би предпочел миризмата на сяра пред вонята, която се носеше сега.

„Това е само игра“, помисли си той… и направи гримаса, изразяваща погнуса. Създателят на играта, педантичен и съвестен майстор, си беше свършил работата твърде добре и подобни голи твърдения не променяха нищо. Никое действие не можеше да избегне последиците. С настъпването на вечерта въздухът трябваше да стане по-свеж, но не беше. Естествено по-късно, когато Шел се върнеше в Минсар, щеше да има голямо празненство по случай победата му. Там щеше да се събере голямо множество, което щеше да поздрави героите, допринесли за спечелването на битката, щяха да развеят знамената, да надуят фанфарите, бардовете щяха да пеят хвалебствени песни… Но всичко това нямаше да бъде тук. Това място можеше да бъде прочистено само от природата, а дори и на нея щяха да й бъдат нужни няколко месеца, за да го стори. Дори и след като тревата отново позеленееше и маргаритите разцъфнеха, в продължение на години овцете, които щяха да пасат по пасбищата, щяха да се натъкват на саби, върхове на стрели и зацапани останки от черепи.

През лятото поне тревата щеше да бъде по-буйна. Кръвта е изключителен естествен тор…

Платнището пред входа на палатката се вдигна. Вътре надникна един от стражите на Шел, негов стар сподвижник на име Талч. Пълководецът вдигна очи.

— Кога ще пожелаете да го видите, сър? — попита Талч. Беше грамаден мъжага, кавалерист, все още изпоцапан с кал и кръв от работата през днешния ден и Род знае още с какво. Той вонеше, но същото се отнасяше и за Шел, както и за всеки друг на една миля наоколо.