Том Клэнси - Компютърна полиция

— Как си? — попита я Шел. — Ходи ли при бръснаря?

Тя седна и направи физиономия, която показваше, че не е имало много смисъл.

— Да… той ми заши раната на крака. Стана бързо. Каза, че до утре ще зарасне. Направи и някои заклинания. А ти как си? Поуспокои ли се вече?

— Какво говориш — каза Шел, — ще трябва да мине поне седмица. Мразя сраженията.

Ала го изгледа учудена.

— Ще трябва да си… Участвал си в твърде много битки. Искаш ли да ти докладвам каква е равносметката?

— Да.

— От нашите сили: сто деветдесет и шест убити, триста и четиридесет ранени, дванадесет от тях в критично състояние. От тези на Делмънд: две хиляди и четиринадесет убити, сто и шестдесет ранени, четиридесет, от които тежко.

Шел тихо подсвирна. Новината за този красноречив успех щеше да се разпространи. Това можеше да охлади за известно време ентусиазма на някои жадни за земи и битки обитатели на Южния континент на Сарксос. Няма да са малко и онези, които щяха да си помислят, че стратегията му е била по-добра от тази на противника. Още повече щяха да бъдат тези, които щяха да си го обяснят с някакво чуло… Това също устройваше Шел.

— Има ли други пленници?

— Има тридесет пехотинци, които не са ранени. Благородниците, които не са ранени, са малко, може би десетина. Почти всички останали благородници са ранени или са загинали в битката. Всички, които не влязат в сметката, изглежда, са избягали, повечето на юг.

— Значи са се отправили обратно към градовете му. Какво им става на тези хора? Да не искат да бъдат избити от конницата?

Ала сви рамене. Тя не си падаше много по политиката. Нейният интерес беше главно към сраженията и яденето, въпреки че за Шел беше пълна загадка и повод за завист какво прави с калориите. За него беше достатъчно само да погледне баница с месо или печен глигански бут, за да напълнее.

— Нещо друго? — попита той.

— Може би ще искаш да хвърлиш поглед на съдържанието в обоза с багажа им — каза Ала, измъкна от туниката си парче пергамент и му го подаде.

Шел го погледна бегло, но докато четеше, челюстта му увисна.

— Какво е това по… Защо му е било нужно всичко това?

— Изглежда, че за тази вечер в Минсар е било предвидено голямо празненство — каза Ала и се протегна лениво, но лицето й доби свирепо изражение. — Скъпи дрехи, подбрани храни и богата плячка за победителите, както и унизяване на победените… обикновената история. Щяха да ни влачат с примки около вратовете, а хората щяха да ни замерват с говежди и свински кокали.

Шел изръмжа.

— Къде ли пък биха могли да ги намерят. Тук има само овце.

— Е, да, така е. Вместо прием в чест на победата и голямо напиване и вместо другите местни владетели да се почувстват твърде изнервени, сега Делмънд остана с пръст в устата, а ние пленихме обоза му.

Шел кимна в знак на съгласие, но продължи да чете изумен описанието на багажа.

— Но това е абсолютна глупост, да мъкнат със себе си тези неща… Не мога да повярвам, че е толкова наивен… сигурно крои нещо. Чудя се какво. С кого напоследък Делмънд си е имал работа, че да има изгода, ако го помислят за тъп или луд?

Ала повдигна вежди.

— С нас.

Той я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че нарочно ни е подхвърлил тази победа? Влязъл е в капана, въпреки че е очаквал подобно нещо?

— Той не се безпокои много за живота на хората си, ако това имаш предвид — каза Ала. — Добре е известно.

— Хм. — За момент Шел се замисли върху казаното. „Ще видим. Ако не е искал да заблуди нас“… Облегна се назад и се запита кой от враговете му напоследък би могъл да стои по някакъв начин зад действията на Делмънд. За кого те биха били от полза? „Може би Аргат? Не… прекалено праволинеен е за такова нещо. Елбай? Не, от това, което чувам напоследък, тя се готви да скъса с Аргат… Някои се опитват да разрушат Тройния съюз“.

Шел се замисли върху това, преценявайки различните възможности. Очите му попаднаха върху нещо друго, което стоеше на масата с картата. Беше свит на руло пергамент, от който се носеше лек дим. В момента из целия Сарксос ставаше прегрупиране на съюзите, защото Черният властелин беше започнал деветгодишното си придвижване от оградените си с планини земи, за да завладее окончателно всички територии на Доминиона. Всеки път, когато той се опитваше да го стори, останалите владетели от Сарксос се обединяваха, за да го отблъснат, но последният им съюз не беше така добре организиран, както обикновено. Беше им необходимо прекалено дълго време, за да се обединят… А след поражението си Черният властелин беше започнал по-рано от обикновено следващия кръг от „дипломатически инициативи“. Като че ли този път се канеше да спечели…