Том Клэнси - Компютърна полиция

— След около двадесет минути — отвърна Шел и се пресегна през масата за каната с медовина. — Нека първо се погрижа за кръвната си захар. Той каза ли нещо?

— Нито дума.

Шел повдигна окуражен вежди. Делмънд беше известен с това, че обичаше да се хвали, дори и когато губеше, докато продължаваше да се надява, че ще се измъкне от ситуацията.

— Добре. Ял ли си?

— Не още. Ник беше на лов. Ударил е сърна. Сега я дерат. Обаче тук всъщност никой не иска да яде…

— Защо ли им е? Ние също не искаме. Изпрати някой в Минсар, за да им каже да запалят огньове за приготовление на храна пред градските стени. Тази нощ ще лагеруваме там. И кажи на Ала, че сега искам да чуя доклада й.

Талч кимна и спусна платнището. Шел погледна след него и за сетен път се запита дали Талч е играч, или е конструкция, т.е. един от многобройните „допълнителни“ участници в играта. Такива имаше много, защото повечето хора предпочитаха да играят по-интересни роли, а не да са само стражи или следващи войската персонажи, въпреки че знае ли човек. Един от най-великите генерали през 22-те години от съществуването на Сарксос, предводителят на конницата Алейнде, беше прекарал почти две години, играейки ролята на перач сред слугите на Великия херцог Ербин, преди да започне изумителното си издигане във военната йерархия. При всички случаи етикетът в Сарксос повеляваше да не се задава въпросът „Вие играч ли сте?“ Това би развалило цялата магия.

Друго беше, ако даден играч сам ти се разкриеше и след това му благодариш за оказаното доверие. Обаче в Сарксос имаше десетки хиляди играчи, които предпочитаха да останат анонимни както с имената, така и със статута си. Това бяха хора, които се потапяха от време на време във Виртуалното царство за някоя и друга вечер. Други, като Шел, идваха всяка нощ, за да търсят нещо по-така — забавление, вълнение, приключение, отмъщение, власт, или просто да избягат от реалния свят, чиято действителност понякога започваше да им лази по нервите.

Шел отпи голяма глътка медовина и остана така замислен, като от време на време разтърсваше тялото си и се почесваше. В туниката му имаше още от боровите иглички… щяха да изминат дни, докато махнеше всичките. Би предпочел да свърши сутринта остатъка от работата за тази вечер, но не можеше да бъде сигурен каква дяволия щеше да измисли Делмънд, ако разполагаше с време. Дори и от сегашната си силна позиция Шел не можеше да си позволи да пренебрегне репутацията на Делмънд на човек, който умее да се измъква. Майка му, Тарасп от Хълмовете, беше нещо като магьосница, известна с това, че не се обвързваше трайно с никого и минаваше без предупреждение ту към Бялата, ту към Черната магия. От нея Делмънд беше наследил способността лесно да се преобразява, както и опасното си коварство. Беше способен да подпише с едната ръка договор за мир, а с другата да ти забие нож в корема. Веднъж дори беше се опитал да постъпи точно така в палатка, в която трябваше да се договори с един пълководец, който го беше победил в битка. Сред участниците в играта имаше и такива, които се възхищаваха от подобна тактика, но Шел не беше от тях и нямаше намерение да играе нечестно и сега.

Същевременно той не се безпокоеше много, че някой може да се опита да го убие. На основната греда на палатката беше подпрян, изваден от ножницата, дългият му лакът и половина широк меч. Това беше много просто на външен вид оръжие от сива стомана, с леко синкав оттенък. То имаше много имена, както повечето мечове в Сарксос, или поне тези, които ги биваше за нещо. Мечът, който тук повечето хора наричаха „Улилатор“, или „Писъка“, имаше зловеща репутация. Беше известен с това, че можеше да защити господаря си, без дори да се налага той да го държи. Малцина бяха чули свистенето на Писъка и бяха останали живи, за да разкажат за него.

Шел се ослуша, тъй като чу отвън стъпки и глас, който се оплакваше, след което последваха звучни псувни на елстърнски.

— Талч?

Измина кратка пауза, след която главата на стража надникна в палатката.

— Нашият човек започва да става нетърпелив, а? — попита Шел.

На лицето на стража се появи ехидна усмивка и той каза:

— Изглежда, че се чувства засегнат, защото не сме му дали собствена палатка.

— Има късмет, че само достойнството му е накърнено.

— Мисля, че повечето в лагера мислят така. Между другото, сър, Ала иска да я приемете.

— Кажи й да влезе.

— Добре, сър.

Платнището се спусна и после пак се вдигна. Влезе Ала. Когато се движеше, бронята й леко подрънкваше над дългата туника от сърнешка кожа. Сърцето на Шел подскочи, както ставаше от известно време, когато я видеше след сражение. Тя беше валкирия, не в буквалния смисъл, но фигурата й беше такава — едра, силна, но не прекалено мускулеста. Беше изумително руса, а лицето й, обикновено добродушно, можеше за секунди да добие свиреп вид… То беше точно такова по време на битката. Тя също беше от хората, към които Шел изпитваше най-голямо любопитство. Беше ли тя истинска и в реалността, или беше създадена само за играта? И на нея той не би задал подобен въпрос, но в случая с Ала сдържаността му се дължеше не толкова на етикета, колкото на известна нервност. Щеше да се разочарова, ако разбереше, че Ала не съществува в реалния живот, а ако беше обратното, веднага би последвал въпросът: „А ти какво би следвало да направиш?“. Засега той се чувстваше доста добре сам, но си мислеше, че някой ден ще трябва да направи нещо по този въпрос… не изведнъж, а постепенно, а ако и тя искаше да каже нещо — е, тогава…