Том Клэнси - Компютърна полиция

Седна в компютърното кресло и въздъхна при вида на натрупаните книги върху масата пред главната кутия на интерфейса. Независимо от това колко пъти им беше напомняла, баща й и майка й продължаваха да оставят книгите си така, че да пречат на връзката между компютъра и компютърното кресло. Те обаче използваха имплантирани устройства в ретината, които безпрепятствено установяваха връзка с компютъра над нивото на масата, а имплантът на Мегън беше от по-нов модел, странично прикрепена към шията компютърна програма, имитираща човешкия мозък, при която връзката с компютъра се осъществяваше под по-нисък ъгъл. Мегън избута настрани купчината книги от тази сутрин, повечето от които бяха на баща й, поглеждайки заглавията им без особен интерес. Най-отгоре върху купа бяха „Разписание на европейските железници“ от Томас Кук, едно ръководство за огнестрелни оръжия на алманаха „Джеймс“, както и една готварска книга, издадена от клуба на любителите на къри с 250 рецепти за лютиви и пикантни ястия. Тя премигна, виждайки последната книга. До момента сюжетът на книгата, която той пишеше, вече се беше оформил съвсем ясно. „Примамват някого в един влак в Източна Европа, убиват го… и го потапят в сос от къри“.

„Нее, не става“. Въпреки това тя реши на връщане към къщи да се отбие в магазина и да се запаси с кисело мляко. Ако баща й имаше намерение да готви за вечеря, нямаше да е зле да има с какво да гаси огъня в устата си, ако беше попрекалил с подправките.

Мегън обърна въртящото се кресло в правилното положение.

Трябваше й малко време, за да си „спомни“ любимата си поза. Повдигна леко крака и изпъна назад глава, за да застане под подходящ ъгъл. Имплантираното във врата й устройство застана на една линия с главната кутия, в която се намираше интерфейса на компютъра и тя усети познатия лек шок при установяването на връзката, като че ли някой манипулираше светлинно табло в костите ти — изключваше заобикалящия я свят и включваше друг.

Мегън знаеше, че някои хора нагласяват своите виртуални „работни кабинети“ така, че те се превръщаха просто в още един офис, пълен с етажерки. Тя обаче презираше такава липса на въображение. След като във виртуалната реалност беше възможно абсолютно всичко, защо хората не се възползваха от това? Не можеше да си обясни поведението им. Сега тя се озова в средата на избрания от нея амфитеатър. Над нея на два стажа се издигаха ред след ред седалки от бял варовик. Над най-горния ред се виждаше черно небе с ярки звезди, което се простираше, докъдето стигаше погледът. Тя погледна през рамо над фасадата на амфитеатъра, за да види спускащия се надолу склон от осветен в бледорозово зърнест лед, посипан със синкав сняг от метан. Ниско над хоризонта, закръглен и оцветен като презряла праскова, висеше Сатурн с наклонените на една страна пръстени. Дългата сянка, идваща от обърнатата му към слънцето страна, хвърляше под диагонал успоредни черти върху осеяната с плитки кратери повърхност на планетата. Отразяващата се от нея светлина осветяваше в бледозлатисто повърхността на неговата луна Рея. Като земната Луна, Рея никога не извръщаше от Сатурн лицето си, но Мегън знаеше, че при продължително наблюдение планетата щеше да започне бавно да избледнява, пръстените щяха да променят положението си и скоро след това слънцето щеше да изгрее над малкия, твърде близък хоризонт на Рея и щеше да промени цвета й от бледозлатисто в искрящо като лед бяло, а върху амфитеатъра щеше да се спусне огромна сянка от високия ръб на издълбания от метеор кратер Тирава.

За съжаление тази сутрин Мегън имаше да върши много други неща, освен да гледа планетата.

— Стол — нареди тя и иззад нея се появи един, който приличаше досущ на тези, които имаше в дома и. Тя сложи крака върху него и се облегна назад. — Пощата, моля.

— Текуща поща — обяви компютърът с приятен женски глас и започна да показва без коментар поредица от неподвижни аудио-визуални кратки „резюмета“ на чакащите я съобщения. Други хора биха пожелали да персонифицират компютъра си като „секретарка“, възприела някакъв образ, която им говори, докато им поднася пощата и т.н. Но Мегън предпочиташе една машина, която просто да върши това, което й се нареди, и толкова. Не си падаше по бъбриви интерфейси, възприели образа на нетърпящи възражение личности.

— Обяснението е, че ти самата си такава — й бе казал Майк, когато преди няколко месеца бе споменала за това пред него. После в продължение на няколко дни той се оплакваше от синини по тялото. „Така му се пада“, помисли си Мегън и се усмихна при спомена. „Щом като не си е дал труда да понаучи някои бойни изкуства, за да не може по-малката му сестра да го просва на пода, когато пожелае, мен какво ме е грижа“.