Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Предварително си мислил за всичко това?

— Това е като да правиш симулация без симулатор — каза Чарли и те направиха завой в лабиринта. — Трябва предварително да обмислиш всички възможности, за които се сетиш. Точно това правят и лекарите. Елиминират невъзможното… лекуват останалото.

Мадж кимна. Сега не й се говореше. Устата й отново бе пресъхнала. Затова и не сподели предложението си сътрудниците на Мрежата да се заемат с всичко това. Освен това, като погледна Чарли, разбра, че подобно предложение би било безполезно. Той искаше лично да се заеме и да приключи с тези микроби…

Завиха надясно, после наляво, после пак наляво.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита тя.

— Не.

— Чудесно! — каза Мадж и се спря.

Чу се слаб звук: като че ли вестник се плъзга върху плочки. С-с-с, с-с-с.

— Чуваш ли това? — попита тя.

Чарли се заслуша.

— Ура! Това е пътят.

Тръгнаха по звука. Минаха по много слепи алеи и пътеки, в края на които имаше само въздух. Но усещаха, че все повече и повече се доближават до звука. След това завиха…

Мадж спря. Буца бе заседнала на гърлото й и не можеше да каже и дума.

В дъното пред тях, в пространство от десет на десет фута, бяха колите. Те се плъзгаха една върху друга и по пода, като се придвижваха напред с бляскавите навити камшичета на спорите си. Понякога се насочваха към стената, удряха се в нея и отстъпваха назад. После отново се групираха и се насочваха в друга посока — пак стената, пак отскачане и пак насочване в друга посока. Този път към Мадж и Чарли. Приближаваха се бавно и сега нямаше какво да ги спре.

— Те не са, те не са истинските бактерии — успя да каже Мадж и се удари по главата, като разбра колко е тъпа.

— Тези ли? Не. Уголемени са хиляда пъти, за да могат да се виждат. Това е всичко. Те са само огледалният образ на истинските носители на заразата.

— На мене ми изглеждат като истински — каза Мадж, като гледаше как се приближават и ожесточено размахват опашки — всяко едно символ на инфекция. Очакваше дори да изръмжат. — Как ще ги укротим? С камшици и столове?

— Те вече имат камшици. Мислиш ли, че стол ще помогне?

— В момента всичко е добро, стига да не стоим с празни ръце.

Чарли се присегна настрани във въздуха и й подаде един стол. — Ето. Дръж останалите в ъгъла… пусни само едно. Ще му тегля ножа.

Мадж сви рамене. Столът бе повече от символичен. „Краката“ му бяха захванати с конструкции, за които се досети, че са антагонистични ензими, прикрепени с клин към въпросните микроби. Тя започна да ги мушка със стола.

Едно от тях подскочи към стола и след това мина край нея.

— Мръсни, гадни микроби! — изкрещя Чарли. Изведнъж в ръката му се появи странен нож — извит и много остър.

— Чудесно — каза Мадж, като го видя.

— Този голям, крив нож се нарича курки. Баща ми има такъв. — В същото време наблюдаваше как едно коли се плъзна към него с помощта на камшичето си. Приличаше на часовник, чиято пружина се е скъсала и той е хвръкнал.

— Това е само половинката му. Тези малки сукалчета са много подвижни дори и наполовина.

Движеше се много бързо. Мадж не видя как се хвърли към колито, което се плъзна край него. Ножът просветна. Камшичето изхвърча на една страна, отрязано съвсем близо до корена. Бактерията пльосна на пода, опита се да отскочи като преди, но не можа. Коренът на камшичето издумка на пода.

Колито изсъска. Останалите също изсъскаха. Ужасен звук, който изправи косата на Мадж. Всички заедно скочиха към стола и Мадж ги мушкаше и ръгаше, за да ги задържи в ъгъла. — Как правят това? Те нямат бели дробове…

— Това е химическо. Чувала си за химическо съобщение за дадена травма — каза Чарли, като риташе колито, на което бе отрязал камшичето. — Доколкото знам, те могат да чувстват взаимно болката си или нещо подобно. Имат еднакви организми, почти клонинги.

— Мисля, че бактериите имат пол — каза Мадж. — Някои от тях.

— Някои от тях наистина имат. — Чарли пак насочи ножа, като си избираше място. — Това никога няма да има шанса да се възпроизведе отново.

Замахна с ножа. Чу се още едно изсъскване — много по-отчаяно. Другите пак скачаха към Мадж.

Едно от тях се хвърли към нея, докато тя ръгаше останалите със стола.

— Внимавай за камшичетата! Внимавай! — крещеше Чарли.

Но тя вече внимаваше. Стъпи с двата си крака и го размаза.

Още съскане — по-високо. Но останалите като че ли нямаха голямо желание да скачат върху нея. Мадж отскочи от колито, то се опита да се измъкне, като разярено размахваше камшичетата си.