Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Съществата, слугите на Роди, също побързаха да изчезнат в мрака.

Марк погледна след Роди.

— Наистина объркан младеж — каза той. — Надявам се, че все още в него е останало нещо за спасяване.

— Да. А какво ще стане с нас? — попита Мадж. — Уинтърс ще побеснее, че не сме му казали веднага — макар че едва ли би ни повярвал. Щеше да е хубаво да го бяхме взели с нас. Сега ние сме тези, които се нуждаем от спасяване.

— О, хайде. Нямаме време. Когато чайникът заври, какво правиш? Отиваш да кажеш на някого, че е заврял? Или сама го сваляш от печката? — Марк сви рамене и погледна сложната програмна конструкция, която вече завършваше, и въздъхна. — Между другото, няма да ни трябва. Поне не за първоначалната ни цел. Обаче, що се отнася до тази Рейчъл…

— Да — каза Чарли. — И тези генетично променени коли микроби. Те все още са там… но когато дойдат тук, ако не ги третираме по подходящия начин, ще си имаме неприятности.

— Ще можем ли да ги третираме? — попита Марк, докато гледаше в структурата, която Чарли бе построил.

— О, определено — каза Чарли с диаболична усмивка. — Аз ще се погрижа за това. Междувременно — той погледна към двамата — вие ще се разболеете сериозно. По-добре е, преди да излезете, да се обадя на парамедиците, защото знам медицинската терминология и мога да им обясня какво да очакват, когато ви приемат.

— А ние какво да очакваме? — доста подозрително попита Марк.

— Надявам се, че закуската ви е харесала, защото ще я видите отново — отговори Чарли. — Ще видите и други неща, които сте яли от детството си досега. За щастие, няма да има много други симптоми… а това е добре.

Мадж се начумери.

— Колко време ще бъдем болни?

— До утре. Лечението няма да е трудно и вие ще можете отново да влизате във виртуалния свят, макар че няма да ви разрешат да ставате леглата си. Ако бях на ваше място, когато пристигне линейката, щях да се правя на много болен, ужасно болен. — Усмихна се. — За пред камерите, разбира се.

Това, което казваше Чарли, изглежда, винаги се случваше. Веднага щом напусна виртуалното пространство и доста често през следващите дванадесет часа, Мадж проклинаше този факт, защото всичко стана точно така, както той го бе предсказал.

Тя прекара часовете в повръщане нонстоп. Не бе нужно да се опитва да изглежда зле за пред камерите. Бе наистина зле. Когато парамедиците я отвеждаха от къщи в болницата, тя реши, че ще се включи в Източната дивизия за финалите по повръщане. Мислеше, че в болницата ще получи поне малко съчувствие, но сестрите я лекуваха без най-малко състрадание. Значи са виждали много по-сериозни повръщания и колкото по-бързо напусне леглото си и то отстъпи на някой наистина болен, толкова по-доволни ще бъдат те. Единственото й успокоение бе, че синът на директора на Мрежата е подложен на почти същото лечение, ако не и на по-лошо.

Беше нещо ужасно. Щом започна да издържа повече от пет минути, без да се нуждае от легенче, майка й застана до леглото и каза:

— Говорих с Джеймс Уинтърс тази сутрин, скъпа. Мадж, не мога да повярвам, че си се забъркала в това, без да ми кажеш!

Тя само простена.

— Мамо, всичко стана толкова бързо. Това е същото като чайника, който завира на печката. Тичаш ли да кажеш на някого, че е заврял, или просто го сваляш сам?

Майка й въздъхна. Изглеждаше обезпокоена за нещо, което Мадж не разбираше.

— Няма значение, скъпа. И баща ти каза нещо подобно. Един господ знае защо. Щях да си мисля, че си някакъв експеримент, ако не те познавах по-добре. — Тя започна да рови из голямата, изтъркана, платнена пазарска чанта, която използваше за портмоне в „нормалните“ дни, ако изобщо имаше такива в тяхното домакинство. — Рик ти праща поздрави и иска да знае защо някои хора, които среща, му казват, че не са знаели, че се занимава със симулации.

— О, боже! — Мадж напълно бе забравила, че се маскира като брат си в симулацията на Роди. — Ще му обясня по-късно.

— Моля те, направи го. Много поздрави и от Мъфин. — Майка й извади малко измачкана рисунка. След като я гледа известно време, Мадж разбра, че това е археоптерикс. Отгоре на страницата с големи и разкривени букви пишеше: ОБИЧАМ ТЕ, МАДИ, и под него: КАЗАХ ТИ. ЧЕ ГО ВИДЯХ.

Мадж се усмихна.

— Тя добре ли е?

— Да.

На вратата се почука и Джеймс Уинтърс подаде глава.

— Заета ли си?

— В момента не повръщам — отвърна Мадж. — Ако това имаш предвид.

— Ще й правите компания, г-н Уинтърс, нали? — попита майка й. — Трябва да изляза за малко. — Наведе се и целуна Мадж по челото. — Ще се видим по-късно, скъпа.