Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Мадж се усмихна.

— И поуката каква е?

— О, Мадж. Не разбра ли? — отвърна недоволно Марк. — Просто искам да свърша добра работа. Това е всичко. Глупаво е да правиш нещо друго. Особено — погледна конструкцията на Роди през рамо — ако то може да те убие. Или пък да убие някой друг…

— Особено — промърмори Мадж и се загледа отново в символа.

Той излъчваше червена светлина в ръката й и туптеше подобно на изплашено сърце. „Откога ли е така?“

— Момчета — извика тя. — Тревога!

— И така — чу се гласът на Майкъл по вградения видеофон, макар че текущият сигнал бе изцяло аудио. Явно е бил зает с някой друг, за да не използва видеото досега. — Как вървят нещата?

— Всичко върви гладко — отговори Рейчъл, като гледаше тревата край брега зад къщата. Тя шумеше от вятъра. — Момчето ми показа тест на неорганично базирана „инфекция“. Наистина ми дожаля за гербера.

— В момента не ни интересуват гербери. Купувачите вече чакат на опашка.

— Зная. Роди ще има двама болни за проверка утре. Ще трябва да чака да отидат в пространството му, за да активира процеса. Няма да отнеме много време. Вече ги е подмамил, малкото му чудовище. Щом излязат оттам и симптомите ще се появят. Ще наблюдавам къщите им. Няма да е трудно да направим и видеозапис, а след това и записи от болницата. — Тя се засмя. — Знаеш ли кой е единият от тях?

— Трябва ли?

— Синът на Гридли.

— Наистина ли? — И двамата се засмяха. — Е, това ще е едно от малките удоволствия в живота ми. Ще ми е приятно, ако някой направи грешка в болницата.

— Не е препоръчително да стигаме чак дотам.

— Права си, макар че тази идея ми харесва. Между другото, багажът ти е готов.

— Обичам шпионските разговори, сякаш някой ни подслушва.

— Старите навици трудно се забравят.

— Вече планирах обяда ни… утре по пладне.

— Чудесно. Веднага щом имаме данни от нашите гълъбчета, можеш да активираш носителя на заразата… и нещата, за които се тревожим, ще станат с едно по-малко. Като стана дума за това, шефът иска на връщане да спреш в Рига.

— О, проблеми ли има?

— Нещо като награда за добре свършена работа.

Рейчъл се усмихна.

— Винаги е приятно да те ценят. Ще се погрижа за това.

Той прекъсна връзката. Облегната на стола в малката крайбрежна къща, Рейчъл се чудеше защо Майкъл не се свърза с нея и визуално. Това, в комбинация с Рига…

Хм.

От дълго време работеше в тази област и бе предпазлива. Неведнъж бе виждала как някой, свързан точно с този проект, става случайна жертва, ако не действа внимателно. „Докато не заработят микробите — помисли си тя, — «не» на личните срещи“. Разбира се, след като микробите се задействат, няма да има голяма разлика между личните и виртуалните срещи…

„Но с кого се бе срещнал той, с кого не искаше да го видя? Интересно“ — помисли си Рейчъл.

Въздъхна. Тази работа никога не бе безопасна. Това бе една от главните причини тя да се захване с нея. Парите си струваха, а и не липсваше вълнение. „Е, нещата в света ще станат доста интересни, когато това задейства — помисли си тя — Добре е да започна да си приготвям багажа. Няма да имам време утре след обеда“.

Рейчъл стана и се запъти към спалнята, за да вземе куфарите от гардероба и да започне да затваря къщата на брега… може би за последен път.

Въздухът в работното пространство буквално започна да вибрира. Чу се гръмотевица — и изведнъж Роди застана пред тях, вбесен и треперещ от гняв.

— Кой ви пусна тук? — изкрещя той.

Мадж вдигна жетона и се опита да не показва притеснението си.

— Кой мислиш? — попита Марк много спокойно, без дори да вдигне глава от работата си. — Твоят доставчик на услуги ни каза, че тук става нещо нередно.

— Вие злоупотребявате! Променяте работата ми! Беснееше Роди с вдигнати юмруци. — Забравяте кой е господар на тази програма. Мога да направя всичко, което поискам.

Различни същества се движеха в тъмнината точно до ръба на изображението. Мадж погледна едно от тях… бе нещо ужасно.

— Ти вече си направил — каза вбесена Мадж и застана между Марк и Роди. Изненада се от себе си. — Ти си играеш с нервната ми система така, както си поигра с програмата ми. — Приближи се към него. — Проникна в програмата ми, малко я промени и реши, че е забавно, а? Какво очакваше да науча от това, Роди, каква бе поуката? Каква ми бе ползата, а?

Той отстъпваше назад, смаян от поведението й.

— Всички ние в групата се опитвахме да бъдем добри и честни с теб. Колко жалко! Е, този път отиде твърде далеч — каза гордо Мадж. Тъмните форми в далечината, съществата на Роди, като че ли не искаха да се приближат. Те избягаха уплашени от господаря си и се скриха в сенките. — Сега да си говорим сериозно, ти и аз. Лично аз ще ти дам един урок за истинския живот, а не за виртуалния. И ако оживея, ще ти се иска ти и твоята скъпоценна програма…