Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Добре. Ще се безпокоим за ставите ти по-късно. Кой химически модел разчиташ най-лесно?

— О, класическият, с пръчици и топчици, какъвто използваш и ти.

— Имаш го. Междувременно ще е нужно да ми програмираш също и една много голяма структура. Ще я свържем с тази. Не искам Роди да я забележи, когато се върне.

Марк се засмя.

— Нямаш никакви проблеми — каза той и погледна масивната конструкция. Знаеш ли колко милиона редове с кодове ще има, ако я принтираме? Никой програматор не познава програма с такъв размер достатъчно добре, за да може да я запомни веднага или пък веднага да открие, ако нещо не е наред. Ще вградя това, за което говорихме, в нея и ще прехвърля всичко, което той е правил напоследък. Дори и да заповяда на програмата да покаже новите неща, когато се върне, няма да е сигурен кое е негово и кое е мое. Неговата програма ще е из цялото пространство, както и моята. Остави това на мен.

— Ако се заплетеш в нещо сложно — каза Мадж, — ми покажи този символ. Аз ще те охранявам.

Марк й го подаде, седна с кръстосани крака на пода и започна да манипулира конструкцията. Чарли бе зает със собствената си конструкция — друга странно изглеждаща архитектура от пръчици и топченца. От време на време се консултираше с Марк или го инструктираше за нещо, което трябва да направи.

Това като че ли продължи цяла вечност, макар че Мадж наблюдаваше брояча на символа и знаеше, че са там само от час. Проблемът беше, че тя нямаше какво друго да прави, освен да ги гледа как работят и да наблюдава постоянно символа, за да разбере, ако Роди се появи. Не искаше да се чувства безполезна, но и не трябваше да се меси в работата на другите. А това на моменти й беше трудно.

В един момент не можа да устои и отиде до Марк. Погледна през рамото му програмната структура „Калдера“ и видя, че той всеки път променя по една пръчица. Без малко да каже: „Изглежда доста сложно“, но се въздържа. Щеше да изтърве голяма тъпотия. Но просто искаше да поговори с някой, да потисне нервността си.

След няколко секунди Марк се протегна и я погледна. Тя гледаше промените, които прави, и каза:

— Идеално се смесва.

— Само част от работата — каза Марк, като потърка очи и погледна структурата. — Нужно е много повече от това. Трябва да имитираш стила на другия, начина, по който той програмира. Всеки програмист с опит си има свой собствен стил. Нали знаеш, начинът, по който изпращаш съобщения по морзовата азбука, може да покаже кой си ти. Всеки отделен човек си има собствен ритъм на китката.

— Това не е за вярване! — изведнъж прозвуча гласът на Чарли от другата страна. — Това е човешко ДНК.

— Провери ли го?

— Първо проверих колите. Филтрирането ми е познато… макар че има някои промени. Това голямо дълго парче тука — той достигна до конструкцията на Роди, — то има малко етикетче в края, на което пише М. ГРИЙН. — Усмихна се иронично. — Същото има и за тебе Марк. И за Алън.

— О, Господи! — простена Мадж.

— Напротив. Това е хубаво. Сега зная какво е направил Роди с Алън. Накарал го е да докосне огледалния образ на собственото си ДНК, за да е сигурен, че ще се получи. И това е задействало механизма в Алън.

— Това за всички ДНК тук ли се отнася?

— Не, има още няколко нишки, освен тези на Роди. Все още работя по тях. А тази ми изглежда малко странна. Не мога от пръв поглед да кажа каква с. — Той загледа структурата с присвити очи. — Да познавате някой си „Фузи“? О, прилича ми на хамстер. Няма значение. Сега вече зная откъде да започна. Как върви при тебе, Марк?

— Добре.

Чарли се върна отново към работата си. Марк си пое дъх и продължи да взема пръчици и да ги обръща наопаки.

— На тебе може да ти изглежда лесно, но аз трябва напълно да имитирам стила на Роди, за да не може да открие разликата, ако попадне тука. — После внимателно продължи да променя положението на друга „пръчица“.

— Може и да не погледне — отговори Мадж.

— Не бива да рискуваме. Освен това… вече съм го направил.

— Струва ми се загуба на време.

— Може и да не е. Нали знаеш за пъпеша в Националната катедрала.

— Какво? — попита Мадж.

— Много повече приличал на тиква — каза Марк, като промени положението на още една пръчица. — Има много пъпеши и грозде по всички скулптурни орнаменти в катедралата. Защото някакви банкери, фамилия Мелън, платили доста пари за тази цел. Проектантът се пошегувал, но някакъв младеж се захванал да вае с длетото си тези пъпеши, тикви или каквото и да е там. Отнело му доста време. — Марк замълча, обърна друга „пръчица“ и се загледа в нея. След това промени положението й няколко пъти. — Някакъв човек, който седял долу в катедралата и видял какво прави, се провикнал: „Защо си губиш времето? Там никой няма да го забележи“. Но скулпторът спрял, погледнал тиквата за момент и отговорил: „Господ ще го види“.