Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— И ти просто ще вземеш моята технология — огледалната… ще я откраднеш!

— Не можем да откраднем нещо, което ни е било подарено. Уверявам те, че технологията ще се използва за националните интереси.

„За интересите на някоя нация, помисли си доволно и без усилие запази лицето си непроменено, за нечии интереси“.

— Не можеш. Аз ще, аз ще…

— Какво? Ще ме съдиш? — Едва забележимо се усмихна. — Не можеш да съдиш правителствена агенция. Освен това кой ще ти повярва? И не забравяй въпросите за сигурността, които обсъждахме. Опитай се да повдигнеш този въпрос публично и Мрежата ще отрече всичко. Да не споменавам… Ще бъда откровена, Роди. В момента нещата са достатъчно добри и Гридли е готов да не ти търси отговорност и да те пусне да си вървиш. Нека да го наречем малко неразбирателство. Понякога е за добро. Но ако започнеш да вдигаш шум… страхувам се, че тогава и ние ще разкажем какво си направил… и това ще те отведе направо във федерален затвор. Това е „неприятен сценарий“.

Той седеше и гледаше като ударен от гръм. После изведнъж стана и се запъти отново към тоалетната.

Рейчъл едва сдържаше усмивката си.

След няколко минути Роди се върна. Седна, изпи чашата си на един дъх и довърши обяда си. Нямаше какво повече да й каже. Тя разбираше колко е вбесен… малкият господин всезнайко си бе намерил майстора, и то окончателно.

Рейчъл въздъхна и стана, за да отиде и тя до тоалетната. Върна се да доизпие кафето си и да плати. Допи го, поправи една математическа грешка в сметката, усмихна се на притеснения сервитьор и стана.

— Имам насрочени срещи този следобед. Съжалявам, че всичко завърши така. Довиждане, Роди. И не си пъхай носа отсега нататък. Има хора, които наблюдават… — каза Рейчъл и се отправи към изхода.

Последното нещо, което видя на излизане, когато се обърна назад, бе как Роди облегна главата си на масата и раменете му затрепериха неконтролируемо.

„Горкото дете“, помисли си Рейчъл и без никакво угризение се запъти да изпълнява следобедните си дела.

Тихо влезе в работното пространство на Роди и уверено започна да слиза по страната на огромния куб. Не бързаше. Нямаше нужда от неблагоразумна припряност. Носеше кафез, подобен на тези, в които се носят котки.

— Визуализиран сценарий три! — заповяда тя.

Стоеше в голям като кутия лабиринт — идеално подрязан жив плет се издигаше нависоко и очертаваше огромен квадрат. Безпогрешно си проправяше път в лабиринта като някой, който знае всяка извивка и завой, защото го е изучавал дълго време.

Стигна до центъра и остави кафеза. Самият център бе идеално квадратно пространство с малка порта, направена от метални пръчици. Рейчъл я отвори, постави кафеза вътре и отново я затвори. След това се присегна над портата и издърпа една игла, за да отвори кафеза и да освободи това, което бе в него.

Те излязоха, като се въртяха бавно. Бяха шест на брой. Блестяха на сутрешната слънчева светлина, прокрадваща се над лабиринта, дебелата им кожа бе като дъга. Отзад имаха сребристи, подобни на тирбушон опашки, които се въртяха бързо и чрез тях се придвижваха напред. Удариха се в стената на лабиринта и отскочиха, удариха се в портата и пак отскочиха.

Известно време Рейчъл стоеше и ги наблюдаваше, за да се увери, че не могат да излязат, преди да е станало необходимо. Скоро щеше да се наложи. Тя щеше да се измъкне, като в същото време щеше да даде командата, казана й от колегата програмист. Това щеше да задейства инфекцията, която бе в тялото на Роди като бомба със закъснител. Щом дойдеше отново във виртуалното си пространство, инфекцията щеше да започне да действа. Малко след това той щеше да се почувства зле. Специалистите предполагаха, че за основните невропсихиатрични симптоми ще са нужни няколко часа, а за гастрочревните — малко повече. Роди щеше да говори несвързано след около час, щеше да изпадне в безсъзнание след около два часа и да умре след тридесет и шест — тридесет и осем часа максимум. Срамота бе да загубиш такъв умен източник, но… не можеш да направиш омлет, без да счупиш някое яйце. След това ще има още много, които да й запълват времето, щом технологията превземе пазара. Всички следващи омлети ще бъдат пълни с хайвер и ще ги яде под тропическото слънце.

— Грозна тайфа малки сукалчета, нали — чу се глас на младеж, глас, който тя не бе чувала преди.

Не един, а трима я гледаха от предпоследната стена на лабиринта. Малък, слаб, тъмнокос младеж с ориенталска кръв; момиче с кестенява коса и кафяви очи — по-голямо и мургаво момче, може би на възрастта на момичето, извънредно слабо. Те я гледаха със забавление и отвращение.