Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Рейчъл си пое дъх. Нямаше представа кои са те. Може би бяха приятели на Роди. Какво я интересува. Тя бе въоръжена и се съмняваше, че те ще успеят да я спрат. Отвори уста…

— Изключи визуализацията! — заповяда тя.

— Отменям заповедта! — каза Марк.

Лабиринтът си остана на място. Рейчъл се изпоти, направи движение като че ли иска да отиде до тях.

— Не! — заповяда Марк. Стой си на мястото.

Тя се изсмя високо.

— Защо да не ходя, където си поискам? Те няма…

… и едно коли скочи в краката й.

Рейчъл отстъпи бързо назад.

— Има основателна причина — намеси се Чарли. — Ами, последния път, когато дойде тук, остави имунологичен и неврозапис. Е, мислим, че като проявяваш такъв интерес към тези бактерии…

— Не бъдете глупави, деца. Те нищо не могат да ми сторят…

— Кажи го на тях — се обади Мадж. Колите продължаваха да се извиват и да приближава към Рейчъл.

— О, ти си мислиш, че нямаш носител на заразата — каза Чарли. — За съжаление — имаш. Когато отиде до тоалетната и остави Роди сам на масата, той се погрижи за това.

Рейчъл погледна Марк. Очите й бяха присвити.

— Копелето му малко! — изсъска тя. — Той ме изигра!

Ще…

Започна да рови в сакото си.

Едно коли скочи и се уви около крака й.

Рейчъл изпищя и се опита да го махне с токчето на обувката си.

— Съмнявам се, че това ще помогне. Инфекцията вече е напълно оформена, ако не греша. А и таймерът в системата ти е настроен. За колко часа, Чарли? — попита Марк.

— Един час за първите симптоми. Силно главоболие, силни болки в гръбначния стълб и ставите, увеличено вътрешночерепно налягане, възпаление на мозъчната обвивка, а по-късно и на меката мозъчна ципа и на твърдата вътрешна обвивка на главния и гръбначния мозък. Ендокринните и паракринните симптоми са след още час — делириум, помрачено съзнание, кортикално напълване, може дори и пръсване на щитовидната жлеза. Евентуално — слабост на сърцето вследствие нахлуване на много кръв. И смърт. Дюстабанлийство, краста и други синдроми…

Марк го гледаше и не можеше да повярва.

— Не може да си й дал всичко това.

— Ако имаше изкуствени сърдечни клапи и ако аз имах достатъчно време, със сигурност бих могъл. Дори това би било малко. — Така погледна към Рейчъл, че даже Мадж потрепери.

— Но що се отнася до смъртта, всичко е истина. Тридесет и шест часа, Рейчъл.

Тя бе пребледняла и не можеше да помръдне. Колите се плъзгаха по крака й незабелязани и се извиваха, като че ли търсят нещо по-интересно. Рейчъл нямаше такъв избор. Щом напуснеше сцената, болестта и щеше да стане реална.

Още една фигура се прокрадна от тъмнината.

— Бих казал — промълви фигурата, — че ти настрои срещу себе си някои от по-младите ни сътрудници. А това ми се струва доста опасно… тъй като те не се спират пред, да кажем, ограниченията, които ще научат по време на кариерата си.

Той погледна Марк. Мадж предположи, че те са обсъждали този въпрос не един път, но без полза.

Джеймс Уинтърс излезе и застана в средата на пространството. Други форми, подобни на сенки, започнаха да се появяват около него. Бяха членове на Мрежата, а не орките на Роди. Уинтърс бръкна в джоба на сакото си и извади картата си за самоличност.

— Мрежата. Картата е истинска. Арестувам ви за углавно престъпление, за няколко нарушения на правилата за химическите и бактериологическите оръжия и за представянето ви като служител на Мрежата.

Рейчъл размаха ръка, излезе от лабиринта и изчезна в тъмнината. Те я последваха. Марк също тръгна. Уинтърс бавно последва другите сътрудници, водейки се от повикванията на хората, които я бяха обградили, за да я хванат.

— Хайде! Остана ни още малко работа — каза Чарли и кимна към мястото, където бе „лабиринтът“.

Слисана, Мадж отиде с него.

— Компютър, издигни стената! — заповяда той.

Пред тях затрептя светлина със светлосин цвят. Имитираше завоите и ъглите на лабиринта, направен от Рейчъл.

— Това е химикалът, който направих вчера — каза Чарли. — Той се противопоставя на външната обвивка на колите, на техните „капсули“… В него има протеин, който колите не понасят. Има бариери от този протеин около работното пространство на Роди. Както и тази вътрешна бариера… макар че първоначално тя нямаше такава форма. Лабиринтът й малко я поразбърка. Няма значение. Сега тръгваме на лов.

— На лов за какво?

— За тези коли — каза Чарли и посочи с глава. — Другите „микроби“ не могат да действат без тях. Затова трябва да ги открием и да ги убием веднага. Не трябва да допуснем да излязат от тук по никакъв начин. Не че има вероятност… но за всеки случай.