Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Светна червена лампичка — каза Мадж 2, която също изглеждаше притеснена.

— Какъв е проблемът? — попита Мадж, без да изпуска щурвала. Самолетът все още се държеше нормално.

— Неизправност на наклонените плоскости във въздушните турбини. Във втори и трети двигател не се затварят.

— А оборотите?

— На втори двигател са се увеличили.

Това го имаше при оригиналния полет — бяха изключили този двигател, когато оборотите му се бяха увеличили над нормалното.

— Изключи го и провери дали са засегнати наклонените плоскости на трети двигател!

Мадж 2 се протегна и бавно дръпна лоста за управление на втори двигател до изключено положение. Шумът му изчезна и „Валкюра“ леко подскочи.

— Как се държи трети двигател?

Разнесе се нов сигнал за тревога, този път по-силен.

— Зле — отговори Мадж 2. — Както и наклонените плоскости във въздушната турбина на четвърти двигател. И на пети двигател…

Гореща вълна заля Мадж. „Валкюра“ започна да вибрира, същата разтърсваща вибрация, каквато бяха изпитали на земята, с тази разлика, че сега бяха във въздуха. Хвана лостовете за управление на двигателите, започна леко да намалява скоростта и тогава усети неотзивчивостта на щурвала.

„Това е проблем, голям проблем“. Нищо подобно не се бе случило при оригиналния полет.

— Първи двигател е обхванат от пламъци! — извика Мадж 2. — Шести губи мощност!

Тряс! Тряс! Се чу извън „Валкюра“. Скоростта му падаше под звуковата катастрофално и неконтролируемо. Носът на самолета се изправи и продължаваше да се вдига нагоре. Мадж не успя да го спре, въпреки че дръпна шурнала към себе си.

— Слушай! Моят край потъва… Какво, по дяволите, прави твоят край? — каза някой от намиращите се в наблюдателния пункт зад нея. Фразата бе приписвана на един от командирите на подводници, които Кели виртуално пресъздаваше. За Групата на седемте тя се превърна в закачка, в постоянно използвана остроумна реплика, с която се намекваше, че се е случило нещо неочаквано. Точно сега това бе последното нещо, което Мадж искаше да чуе. Изрече дума, която би обезпокоила майка й, и продължи да дърпа щурвала.

— Трети двигател изключи! — извика Мадж 2 и самолетът се гмурна надолу към земята. — Пети изключи!

Далече под Мадж земята се въртеше като старомоден компактдиск в плейър. Всъщност не под нея, а над нея — през тавана на стъкления капак на пилотската кабина виждаше земята, която все повече се приближаваше. Мадж, двойничката й и „Валкюра“ се бяха преобърнали по гръб и падаха, като се въртяха около централната ос на самолета. Това бе преобърнат плосък свредел, възможно най-лошият вариант — при него нищо не можеше да се направи.

„Почти нищо“. Мадж бутна щурвала напред и го задържа така, въпреки че той се съпротивляваше в ръцете й като котка, гърчеща се да се изскубне. „Не, няма да успееш“, реши Мадж и хвана щурвала още по-здраво, докато той се друсаше, подскачаше и се опитваше да се изплъзне от хватката й. Двойничката й правеше същото.

Носът на самолета започна да се насочва бавно, бавно надолу, а въртенето стана по-бързо. На Мадж й се повръщаше и беше доволна, че не бе имала време да хапне нещо този следобед. Компютърът й се подчини и започна да изтрива засилващата се, имитирана центростремителна сила, от която щеше да изпадне в безсъзнание, а цялата й кръв щеше да се насочи към едната половина на мозъка й или надолу по тялото й. Разтърси глава, докато зрението й се възстанови, и се концентрира върху щурвала, който яростно продължаваше опитите си да се отскубне от ръцете й. Същевременно се стараеше да не обръща внимание на болките в ръцете и раменете.

„Слушай! Моят край потъва…“ Сега изобщо не й бе смешно. Мадж дръпна щурвала към себе си с всичка сила. При преобърнатия плосък свредел имаше нищожна възможност да се възстанови нормалното положение. При свредел направо надолу шансовете бяха малко по-големи — най-важното е да успееш да спреш въртенето. Тогава самолетът просто ще се гмурне надолу, а от това положение можеш да го изправиш. „Стига висотомерът да е милостив“. Сега той показваше двадесет и един хиляди фута и се движеше назад с около хиляда фута в секунда. Разполагаше с по-малко от половин минута. Дръпна щурвала така, сякаш дърпаше юздите на непокорен състезателен кон, и се изправи върху педалите, все едно че краката й бяха в стремена.

Ъгълът на въртенето се увеличи. Гледката през стъкления капак на кабината — ту земя, ту небе — още повече я разстройваше. Всичко това се съчетаваше с ужасното клатене на самолета, сякаш бе пумпал, който привършваше въртенето си. „Хайде, хайде“, повтаряше Мадж, докато дърпаше щурвала. Искаше да вижда единствено сиво-кафявата земя и можеше да постигне това. Хидравликата все още действаше, педалите за направляване на щурвала заяждаха, но можеха да се използват. В същото време друга част на съзнанието й повтаряше: „Гледай да стане над езерата. Не позволявай самолетът да падне там, където може да има хора“.