Марк Хименес - Обвинена в убийство

— Милиард и двеста — каза Скот.

— Милиард и двеста милиона за футболен стадион! — Доктор Тим посочи с жест през прозореца. — През двайсет и първи век иконите на Хюстън вече не са петролни магнати или кардиохирурзи, не са дори и астронавти, а спортисти: футболисти, баскетболисти, бейзболисти. Докато печелят мачове, ние ги величаем и се прехласваме по тях. Започнат ли да губят, моментално ги анатемосваме. Много не издържат на психическия натиск и се провалят като личности.

— Искаш да кажеш, че професионалните спортисти са жертви на обществото?

— Всички сме жертви на обществото, Скот. Ти имаш ли деца?

— Две дъщери по на единайсет, от различни майки.

— И те могат да станат жертви на обществото.

— Не и докато аз отговарям за тях.

Доктор Тим се усмихна загадъчно.

— А сега ми разкажи за Трей — подкани го Скот.

— Бих желал да ти помогна — отвърна той, — но всичко, което знам за пациента си, е поверително.

— В Тексас няма клауза за поверителност в отношенията лекар-пациент, а и Трей вече не е между живите. Аз защитавам лицето, обвинено в убийството му. Мога да ти изпратя призовка и да те принудя да дадеш показания. А сега просто те моля за информация, за да мога да открия убиеца.

Доктор Тим помисли малко, после вдигна рамене.

— Е, хубаво. Трей е мъртъв. Какво искаш да знаеш?

— Казвал ли ти е някога, че смята да се жени за Ребека?

— Никога не я е споменавал.

— Казвал ли ти е, че се страхува от някого?

— Не. Защо?

— Започнал е да носи пистолет.

Докторът кимна.

— Всички спортисти носят оръжие.

— Защо е имал нужда от психоаналитик?

— По същата причина, както и всички останали.

— Психическата неуравновесеност е непозната материя за мен.

— Да защитаваш жена си, обвинена в убийство на своя любовник, заради когото те е оставила, за мен си е вид психическо отклонение, Скот. Не искаш ли да поговорим за това?

— Не. Искам да поговорим за Трей Ролинс. От какви мании страдаше той?

— По-добре ме попитай: от какви мании не страдаше? Трей беше обсебен от какво ли не. Освен от голфа, от алкохола, наркотиците, секса…

— Трей е бил сексуален маниак?

— Не се шегувам, Скот. Много знаменитости развиват обсебеност от секса. За тях той е част от техния нарцисизъм. Гледат порно, ежедневно правят секс, често по няколко пъти на ден, и то с различни партньорки, в необичайни ситуации, на публични места. За повечето партньорката е просто обект без значение. Някои се хвалят със стотици завоевания.

— Сто жени са много за един човешки живот.

— За един сезон, Скот! — Докторът вдигна рамене. — Сексът запълва празноти, които не могат да бъдат запълнени по друг начин. Един тийнейджър гледа порно, защото не е виждал гола жена. Един нарцисист гледа порно, защото вижда себе си в ролята на мъжа.

— Трей не беше ли пораснал вече?

— Не чак дотам. Много спортисти страдат от неизживяно детство. Свикнали са да бъдат заобиколени от хора, които да задоволяват незабавно всичките им нужди. Никога не им се налага да се справят сами с каквото и да било. Такива хора порастват изведнъж, когато кариерата им приключи и им се наложи да се грижат сами за себе си. — Докторът въздъхна. — Трей беше типичен случай. Красив, богат, талантлив спортист, който страдаше от неизживяно детство и тежка форма на нарцисизъм, изразяваща се в безразборни сексуални контакти, гледане на порно, правене на видеозаписи…

Скот подскочи в креслото си.

— Видеозаписи ли? Какви видеозаписи?

— Откри ли откъде изтича информация?

— Не.

Пликовете с отпечатъците на Пийт и Били Джийн Пъкет лежаха върху бюрото на окръжния прокурор. Рекс разглеждаше замислено бутилката с уиски, която Скот бе задигнал от караваната.

— Браво на теб! Сега ще ги дам на Ханк да ги пусне през системата. — Той връчи на Скот някакъв документ. — Телефонни разпечатки, проверихме номерата. Едно име привлече вниманието ми: Гейб Петрочели.

— Кой е той?

— Букмейкър, работи директно с Лае Вегас.

— Човек на мафията тук, в Галвестън?

— Мафията е стъпила в Галвестън още когато са го наричали Града на греха. Как според теб братята Мачео са докарали Франк Синатра да пее в „Балинийз“?

— Трей е играел хазарт?

— Трей е имал телефонния номер на Гейб, а Гейб е имал неговия. Не вярвам да са си приказвали за времето.

Гейб Петрочели имаше къдрава черна коса, широк гръден кош и най-косматите ръце, които Скот бе виждал. Изглеждаше между четирийсет и пет и петдесетгодишен. Беше собственик на бар — „Барът на Гейб“, който се помещаваше в реставрирана викторианска сграда на Странд Авеню в квартала с нощните заведения около пристанището. Барът беше още затворен, но Скот бе дал визитката си на охраната и Гейб се бе съгласил да го приеме. Двете горили на входа накараха Луис да чака отвън и пуснаха само Скот при шефа, след като щателно го претърсиха за оръжие и записващи устройства. Сега Скот и Гейб седяха в едно сепаре в задната част на заведението, докато горилите гледаха „Семейство Сопрано“ на големия телевизор над барплота.