Марк Хименес - Отвличането

- Отначало плачех всяка нощ. Плаках дълго време. Виках те - да дойдеш да ме вземеш. Да ме заведеш вкъщи. Но ти не дойде.

- Ето, сега идвам.

Бен Брайс отвори очи и видя кучето си, което явно има­ше нужда да се облекчи.

- Не се притеснявай, Бъди. Още съм жив.

Най-добрият приятел на човека още веднъж прокара влажен език през лицето на Бен, за да се увери, че е така. Бен избърса слюнката на златния ретривър в чаршафа си, надигна се и седна в леглото. Изпъшка. Всяко туптене на сърцето, което изтласкваше кръвта в главата му, беше като чук, блъскащ по черепа му. Не си спомняше как е изпил до­край бутилката уиски, която стоеше върху нощното му шкафче. Но кога ли си бе спомнял?

Разтри голите си ръце, настръхнали от хладината на априлското утро, и се изправи, ала трябваше да се хване за вратата, за да не падне. Стоя опрян на стената, докато пред­метите около него се върнаха по местата си, и внесе една борова цепеница в дневната на малката хижа. Пусна Бъди през задната врата и се свлече на пода.

Проснат по корем върху килимчето от остра вълна само по дълги долни гащи, той вдъхна аромата на племето навахо, с който беше пропита грубата тъкан. Затвори очи и се замисли дали да не се опита да поспи още малко, но знае­ше, че няма да може: дългогодишният му навик да става в пет нула нула нямаше да го допусне. Примирил се със съд­бата си, той събра крака, пъхна длани под гърдите си, вди­ша дълбоко и издиша, след което се оттласна от пода. Трицепсите му завибрираха, когато стегнатото му тяло се на­дигна. Едно. Свлече се тромаво с чувството, че ще припадне. Ново вдишване и издишване. Две. Почти допря килим­чето. Оттласна се. Три. Долу. Горе. Четири. На двайсет и петата лицева опора постигна някакъв ритъм и когато на­прави петдесет, спря.

Обърна се по гръб. Сключи ръце под главата си, сви ко­лене на деветдесет градуса спрямо гръбнака си, стегна ко­ремните мускули, повдигайки рамене от земята, и изви тя­ло, за да докосне с десния си лакът лявото коляно, а после с левия - дясното. След това се отпусна. Отново се надигна, извивка наляво, надясно, отпускане. И пак. Дясно, ляво, по­кой. Петдесет пъти.

Изправи се, поспря, за да запази равновесие, и отиде до кухненската мивка. Завря глава под извития чучур и развър­тя докрай крана за студената вода. Стегна се в очакване, до­като кладенчовата вода пропътува двестате метра от утро­бата на земята - отначало забълбука в тръбата, а след това шурна от чучура. Тялото му потръпна, все едно беше заврял главата си в кофа с лед. Избърса се с една кърпа за съдове и отвори хладилника. Отпи портокалов сок направо от кути­ята. Затвори вратата на хладилника и поспря да й се полю­бува - русата коса, сините очи, лъчезарната усмивка. Врата­та на хладилника беше покрита с нейни снимки, сама или със семейството си, единствената блондинка в него.

Бен излезе от хижата през задната врата и без да гледа към кофата, пусна празната бутилка от уиски върху други­те празни бутилки. Дъхът му ставаше на пара от студения въздух. Беше си обул спортни обувки и анцуг и беше нахлу­пил бейзболна шапка ниско над сините си очи, за да ги пред­пази от яркото сутрешно слънце. Безкрайното небе беше пусто, само в далечината един лешояд кръжеше да търси за­куска. Отиде в градината, отскубна няколко плевела и поля спретнатите лехи с лейката. Бъди излая, готов за разходка.

- Добре, момчето ми, да вървим.

Поеха по неравния терен около хижата - Бъди тичаше напред, а Бен се влачеше след него, с тяло, натежало от шейсет години живот и трийсет години „Джим Бийм“. Ско­ро Бъди се скри в пелина, но Бен знаеше, че ще открие че­тириногия си приятел край скалата, която стърчеше на три километра оттук. И наистина, когато пристигна, Бъди беше там - търпеливо го чакаше да се затича, след това да се пре­вие на две и да повърне, както всяка сутрин.

Бен изплю жлъчката, избърса се с червена носна кърпа и изчака да се съвземе. Единствено учестеното му дишане на­рушаваше тишината. Около него се простираше усамотена­та шир на Ню Мексико: платото Таос, граничещо със засне­жените върхове на планината Сангре де Кристо, която се извисяваше към синьото небе, земя толкова красива и суро­ва, че само художник или някой, който бяга от миналото си, можеше да я нарече гостоприемна. На север беше Колора­до, на юг Албъкърки, на запад Таос, а на изток - самотната хижа, кацнала на едно възвишение, с метален покрив, който отразяваше слънцето.