Марк Хименес - Отвличането

- Затварям, Лy! Оформят... арката.

Джон изтича на игрището и съедини ръцете си, от които висяха камера и телефон, с тези на някакъв излъскан тип, сякаш излязъл от корицата на мъжко списание, който беше негова пълна противоположност: висок, красив, с холивуд­ска прическа, атлетично телосложение, облечен с колосана бяла риза и стилна вратовръзка, с пейджър на колана. Несъмнено спортист в колежа, пробил в бизнеса с недвижими имоти. Още един татко на футболистка.

- Страхотна игра, нали? - каза контето.

- Наистина.

- Кое е вашето момиче?

Джон отново въздъхна. Никога не пропускаше мач на Грейси и винаги се забавляваше, защото дъщеря му беше звездата на отбора, макар самият той да не беше пръв атлет. Всъщност беше толкова скаран със спорта, че в началното училище винаги беше последна резерва в отборите. Малкия Джони Брайс. Чак на десет години разбра, че Малкия не му е първото име. Двайсет и седем години по-късно Малкия Джони Брайс стоеше в средата на едно футболно игрище, хванат за ръце с някакъв тип, който със сигурност беше из­биран пръв в училищните отбори, и същияг този го питаше коя е дъщеря му. Дъщеря му беше най-страхотната на тере­на, но той не искаше да каже това на празноглавеца насре­ща си, защото знаеше много добре какво ще последва.

- Номер девет - отвърна той.

- Грейси!?

Дебелите вежди на онзи се стрелнаха нагоре и той огле­да Джон с онази добре позната смаяна усмивка.

- Грейси е ваша дъщеря?

Не за пръв път Джон виждаше смаяна усмивка след мач на Грейси. Всъщност тя се беше превърнала в нещо естест­вено, откакто бащите на футболистките започнаха да гледат мачовете им. Преди пет години, когато Грейси започна да играе футбол, Джон беше единственият баща на мачовете без съмнение, защото останалите смятаха, че няма смисъл да гледат женски футбол, след като момичетата дори не мо­жеха да се удрят една друга. Но сега - както Елизабет го бе­ше информирала - федералното законодателство изисква­ше равенство между половете при училищните спортни за­нимания, така че момичетата също получаваха стипендии за футбол, софтбол, волейбол и на практика всички спорто­ве освен американски футбол. А това беше привлякло ба­щите на футболистките на мачовете както киберпространст- вото - пиратския софтуер. Футболните умения на Сузи на­пример можеха да спестят на татко й таксите за обучение, общежитие и храна за четири години, така че той задължи­телно щеше да присъства на мачовете й.

Проблемът беше, че тези пращящи от тестостерон тат­ковци изявяваха тук инстинктите си на запалянковци - кре­щяха, викаха и се сбиваха с други бащи, чиито дъщери се опитваха да откраднат стипендията на Сузи. Преследването на стипендии беше превърнало младежкия футбол в безскру­пулно състезание между родителите. Затова Джон винаги седеше сам и не общуваше с останалите бащи, като се из­ключи арката на победата след мача. След играта следва­щата седмица Джон Р. Брайс щеше да изпъчи тесните си гърди, да погледне тоя тип право в очите и да каже:

- Точно така, тя ми е дъщеря! А аз съм жив милиардер!

Това със сигурност щеше да изтрие смаяната усмивка от самодоволната му физиономия. Тази седмица обаче Джони Брайс само сви рамене.

- Да.

Контето поклати глава, сякаш размишляваше над една от най-великите загадки на света.

- Аз самият играех в университета в Пенсилвания, но моето момиче не може да се мери с Грейси. Да се чуди чо­век откъде се вземат гените на тия деца.

- От eBay.

- Какво?

- Поръчах си я по интернет.

Момичетата минаха покрай другия отбор, разменяйки си поздрави от разстояние, сякаш се притесняваха да не хванат въшки, както би се изразила Грейси, и след това из­тичаха през арката, докато родителите им крещяха:

- Страхотен мач, момичета!

- Браво на вас!

- Браво, „Торнадо“!

И последното момиче мина под арката, майките започна­ха да се прегръщат, бащите се пляскаха с вдигнати ръце, все едно току-що бяха спечелили суперкупата по американски футбол, а Джон Р. Брайс стоеше в средата на тъпото футболно игрище с камера и телефон и с неловкото чувство на слу­чайно попаднал в порно чата, което изпитваше, когато се на­лагаше да любезничи с непознати. Затова просто каза:

- Изчезвам оттук. - Натисна клавиша „Escape“ и излезе от досадното приложение.

Грейси изчака Сали и Бренда, която й прошепна:

- Благодаря, че ми даде този гол.

Грейси я прегърна.

- Трябва да кажа на татко, че отиваме до павилиона.

Запътиха се към Джон Брайс, който крещеше в телефо­на и снимаше обувките си.