Марк Хименес - Отвличането

Каква нахалница!

Лиглата избяга. Грейси изплю песъчливата пръст, приме­сена с трева, и се изправи на крака, стиснала зъби и юмруци. Цялото й тяло - сто и четирийсет сантиметра и трийсет и шест килограма - се изпълни с всепоглъщащото желание да догони лиглата и да я размаже в центъра на игрището.

- Грейси, вкарай гол!

Победата беше по-важна от запознаването на мис Лигла с мис Юмрук. Грейси се втурна след топката, без да забе­лязва кръвта и паренето по лактите си.

Сали блокира един голов удар и изчисти. Грейси подло­жи коляно и укроти топката. Направи финт и тръгна на спринт по тъч линията към вратата на „Рейдърс“. Съдията тичаше след нея в средата на игрището, а лиглата, с изкри­вено от ярост лице, бързо скъсяваше дистанцията. Беше по­крила ъгъла, което означаваше, че Грейси не може лесно да я преодолее. Затова забави леко, позволявайки на лиглата да я настигне, след което направи крачка напред, като се на­дяваше онази да реши, че се опитва да стигне до вратата по тъч линията като при предишния гол. Лиглата наистина се заблуди, изтегли се, за да я блокира, но Грейси пусна топка­та между широко разтворените й крака, заобиколи я и отно­во пое топката. Лиглата се опита да парира, ала не успя да запази равновесие и се стовари на земята, върху дебелия си задник, и се претърколи извън очертанията на терена. Грей­си само я погледна и каза:

- Толкова много... не съжалявам!

И се втурна към вратата, където между нея и победата за отбора на „Торнадо“ беше само вратарят. Съдията заха­па свирката и погледна часовника си - до края на мача оста­ваха само няколко секунди. Грейси се приготви за коронния си мощен шут - този път вратарят изтича напред да по­срещне удара, оставяйки вратата си незащитена, - прицели се към близката греда, стъпи здраво на левия крак, изчисли посоката и... подаде топката на Бренда, която беше зад вра­таря. Бренда ритна топката в опразнената врата точно пре­ди симпатичният съдия да свири края на мача.

Пейките на „Торнадо“ избухнаха в аплодисменти!

Вратарят на „Рейдърс“ гледаше недоумяващо Грейси, сякаш искаше да каже: „Ти подаде, вместо сама да вкараш победния гол?“ Грейси сви рамене. Беше преценила, че Бренда има нужда от славата повече от нея.

Останалите момичета наобиколиха Бренда. Грейси се канеше да се присъедини към тях, когато чу мъжки глас:

- Номер девет? Ти си страхотна!

Привлекателният съдия мина край нея, посочи я с пръст, намигна й и напусна игрището. Тя застина на място и зяпна след него. Всичко това беше като насън и Грейси се размечта как той ще дойде у тях някоя петъчна вечер - след мач ка­то този сега - и ще я заведе на кино. Филмът, разбира се, трябваше да е разрешен за деца под дванайсет години, за­щото тя беше само на десет, което можеше да се окаже проблем, но... Треньорът Уоли я върна към действителност­та. Голямото му шкембе се тресеше, докато тичаше с широ­ко разтворени ръце и цивреше като бебе. Награби Бренда и я притисна в мечешка прегръдка, сякаш не я беше виждал от години. Треньорът Уоли беше баща на Бренда.

И другите бащи тичаха по игрището и притискаха дъще­рите си в мечешки прегръдки. Но не и нейният баща. Поня­кога, както сега например. Грейси искаше той да прилича повече на истински баща, отколкото на по-голям брат, кой­то играе с нея „Нинтендо“ и я води заедно със Сам в „Криспи Крем“ всяка събота сутрин, или пък се хили до припадък както когато майка й ги хвана да пускат сапунени мехури от балкона на стаята й към Рони и другите момчета, каращи кънки по тротоара. Искаше баща, който да измисли по- строго наказание от забраната да ползва интернет. Поне веднъж да се държи като истински баща, да я вдигне и пре­гърне, все едно не я е виждал от години, искаше да има по­раснал, мъжествен баща, за бога! Тя го потърси с поглед.

- Ама че глупаци! Лy, кажи им на тия тъпанари, че се от­казвам да пускам акции и си отивам вкъщи.

Едно пронизително изсвирване прекъсна тирадата на Джон Р. Брайс. Той погледна по посока на звука и видя, че момичетата се нареждат едно зад друго по средата на игри­щето, а родителите застават в две редици и се хващат с вдиг­нати ръце, оформяйки арка. Арката на победата, задължите­лен елемент след играта, който изискваше любезничене с останалите родители. Джон тъкмо се чудеше дали да не го пропусне тази седмица, когато забеляза, че Грейси му нами­га и му маха да отиде на терена. Да му се не види! Много по­вече предпочиташе контакта със системи за изкуствен инте­лект, отколкото с живи същества, макар да не беше чак тол­кова необщителен. Той въздъхна и каза в телефона: