Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Чистачките се движеха в хипнотичен ритъм. Гумените пера гневно скърцаха по стъклото и безжалостно разпиляваха дъждовните капки наляво и надясно. Джеймс Маршал се наведе напред и напрегна взор по посока на бирарията оттатък улицата. Часовникът на арматурното табло показваше два без пет. Той по навик погледна ръчния си часовник, който както винаги беше малко напред, после запали цигара. Човекът на телефона му беше дал адреса и часа — два нула нула, след което му бе напомнил да не закъснява. Това се бе случило преди половин час, а разговорът беше проведен по един монетен автомат на Северната гара.

Другият телефонен разговор — онзи, който завчера проведе от дома си, дойде изневиделица, като гръм от ясно небе. Като призрак от далечното минало. Гласът позна веднага, сякаш бяха разговаряли вчера. Задачата беше проста, плащаше се на ръка. А имайки предвид лекотата, парите съвсем не бяха лоши. Дори не се налагаше да напуска Париж. В началото именно този факт направи офертата привлекателна.

Би ли имал нещо против да изпълни ролята на куриер? Никакви особени изисквания — само доставка на един пакет. Услуга, която един уморен от живота ветеран прави на свой колега.

Разбира се, отвърна той, с удоволствие. В недалечното минало положително би отхвърлил подобна оферта като недостойна за реномето му, вероятно би се и обидил. Джеймс Маршал куриер? Момче за поръчки? Но моля ви!… Сега обаче беше благодарен както за офертата, така и за парите, които обещаваше.

Инструктира тунизиеца зад волана на таксито да го остави на авеню „Фридланд“, откъде тръгна пеша към предградието Сен Оноре. Дъждът постепенно се усилваше и ставаше по-студен. Градът притъмня под тежките оловносиви облаци. Шофьорът на някакъв пикап направи опит за обратен завой точно пред бирарията, но моторът му изгасна. Стартерът изхърка един-два пъти, но без резултат. Човекът плесна кормилото с длан и опита отново. Нищо. Жената зад волана на тъмносиния мерцедес разпери ръце в знак на нетърпение, а шофьорът на пикапа само сви рамене. Движението се задръсти. От всички страни светеха фарове, ауспусите тихо вибрираха.

Маршал направи опит да пренебрегне стягането на коремните си мускули. То беше ясна индикация, че би трябвало да откаже тези пари. Изведнъж му се прииска да си бъде у дома. Студеното и влажно едностайно апартаментче в Сен Дени рядко му бе изглеждало толкова привлекателно. Прекоси улицата, лавирайки между спрелите коли, след което бутна вратата на бирарията.

Около извития бар с меден обков се бяха настанили половин дузина клиенти. Един келнер пое мокрото му палто и любезно го попита дали е сам, но той вече беше тръгнал към салона за хранене. Олег Рогачов седеше на маса в ъгъла, съвсем близо до прозореца. Маршал го позна от снимката, която бе разгледал с нужното внимание — як като бик мъжага с тънки мустачки и посребряла, сресана на път коса. Яката и ръкавите на ризата очевидно го стягаха, подчертавайки тлъстото лице и дебелите ръце. Беше облечен в двуреден костюм от графитеносива коприна.

Рогачов вдигна глава от чинията си свински крачета със спанак, главата му леко кимна по посока на свободния стол насреща. До него седеше непознат мъж, който вероятно щеше да играе ролята на преводач, съобрази Маршал. Рогачов не говореше английски и не можеше да очаква, че Маршал ще говори руски. На практика обаче той го владееше добре и се оправяше без проблеми вече тридесет години…

— В Англия имаме една поговорка — рече той с едва забележим акцент. — Двама са компания, но трима вече са тълпа…

Рогачов леко повдигна вежди и отвърна:

— Това е Анатолий.

— Надявам се, че никой от вас няма да се обиди, ако го помоля да си върви…

Настъпи кратко, ледено мълчание, след което Рогачов тихо процеди:

— Ще се видим в хотела…

Анатолий стана и си тръгна, а Маршал седна. Рогачов отмести чинията си, махна на келнера и започна да му обяснява нещо с ръце. В резултат на масата се появи чиста чаша, която човекът ловко напълни с вино.

— Надявам се, че вашите хора отчитат риска, на който се излагам.

— Отчитат го.

— В такъв случай очаквам да демонстрират одобрението си.

— Ще го сторят, но неофициално. Държат да подчертаят това и се надяват, че ще разберете техните основания.

Маршал отмести очи към прозореца. Задръстването беше стигнало апогея си. Свиреха нервно клаксони, дъждът плющеше с пълна сила. Когато отново погледна към масата, до чашата на Рогачов се беше появил някакъв дребен уред. Наподобяваше транзистор, но нямаше нито антена, нито скала. Пръстът на руснака докосна някакъв бутон отстрани.