Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Осъзнах се надвесена над него. Гледах го и мълчах. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от тежкото му дишане. Нещо в гърдите му гъргореше, сякаш беше бебе. Лицето му беше окървавено, на пода в краката му се въргаляха парченца от избитите му зъби.

В известно отношение Оливие се възстанови по-бързо от мен. Защото тази случка със сигурност разби на пух и прах всичко, което си бях въобразявала до този момент. Вече бях свикнала да си мисля, че съм успяла окончателно да прогоня тази част от своето минало. Но сега разбрах, че това няма нищо общо с истината и започнах да внимавам. Нищо няма да дойде ей така — от небето… Насилието е част от мен и това може би никога няма да се промени. Просто така бях програмирана.

След Оливие се появи Реми — професор по икономика в университета на Тулуза, който си беше взел една година неплатен отпуск, за да пише книга. С него нещата вървяха далеч по-добре. Реми беше по-възрастен, по-мъдър, по-културен и цивилизован. За известно време връзката между нас изглеждаше особено подходяща за новото ми самочувствие. Но от три месеца по-късно той започна да говори за бъдещето, за съвместен живот в Тулуза. Първият намек за нещо постоянно отбеляза и началото на края…

Сега пък беше Лорен. Още в началото го предупредих да не очаква никакво обвързване.

— Разведен съм едва от три месеца — отговори ми той. — И в момента изобщо не ми е до обвързване. Искам да живеем приятно, да си прекарваме добре…

И до този момент точно това правим. Той е умен, духовит и мил. Направо да се чуди човек защо си пропилява живота като монтьор в Салерн. Но тук веднага се сепвам: коя всъщност съм аз, че да си давам мнението? В крайна сметка тези неща се случват на мен, аз мога да живея години наред с тях и пак да не ми омръзне… Не знам какво ме очаква в бъдеще, не ме интересува. За пръв път в живота си съм щастлива от това, което имам в момента. Страхотно е да не правя нищо и да не бъда никъде.

Напоследък, като се замисля за датата 20 януари 2000 година и онази малка стаичка на втория етаж на треторазредния хотел в Билбао, аз правя опит да се видя отстрани. Нима това съм аз?

Прекара следобеда високо горе на хълма, сред терасираните маслинови дръвчета. Оттам имаше най-добра видимост към полуразрушената овчарска колиба, която стърчеше близо до границата на имението. Направи четири скици от две различни гледни точки, използвайки туш и креда. Духаше постоянен ветрец, сух и топъл. Когато се върна в къщата, сгорещеното й тяло беше покрито с тънък слой прах. Остави скиците върху плота на претрупаната си работна маса, изпи чаша вода и тръгна по стълбите към горния етаж.

Ваната стърчеше в средата на просторната баня, стъпила тежко върху солидните си чугунени крачета. Ръждясалите кранове жалостиво проскърцаха, но все пак изплюха някаква вода. Стефани смъкна през глава леката си ленена рокля, пусна я върху изтърканите до блясък дъски на пода и бавно се отпусна във водата. През кръглото прозорче се виждаше лозето, странно посиняло под гаснещата светлина на отиващия си ден.

Над водата се виеха тънки валма пара. Тя затвори очи и настоящето бавно стори път на миналото. Видя се в душния апартамент на последния етаж във Валета, от който се разкриваше чудесна гледка към пристанището; прехвърли се в оживеното фоайе на белградския „Интерконтинентал“, след което усети как Салман Рифат втрива зехтин в кожата й… Секунда по-късно се сгърчи от жестоките пристъпи на дизентерията, която беше пипнала в Киншаса, после пред очите й се появиха телевизионните кадри от катастрофата на полет НЕО27 в Северния атлантически океан, последвани от блесналото върху екрана послание: Имам работа за теб, ако те интересува. Билбао.

Преди осемнадесет месеца тези спомени биха предизвикали паника. Но днес Стефани се чувстваше напълно комфортно в компанията им. Беше се примирила, че те никога няма да изчезнат, но колкото повече се отдалечаваха във времето, толкова по-лесно ги понасяше. Постепенно започна да се чувства необвързана с тях. Надяваше се, че след още малко време ще успее да мисли за тях така, сякаш принадлежат на друг…

Вратата към улицата беше отворена. Апартаментът на Масон се намираше на тясна странична уличка в непосредствена близост до централния площад на Ентрекасто. Беше на първия етаж, с високи, изпъстрени с петна от влага тавани и изпочупени капаци на прозорците, които се отваряха навън, към тясно балконче. Спалнята беше от вътрешната страна, с гледка към задния двор, от който зимно време влагата буквално извираше, а през лятото беше непоносимо задушно.