Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Влияе върху действието на насочени микрофони — поясни той, забелязал учуденото изражение на Маршал. — Излъчва силен електронен сигнал, който създава петметров защитен екран. Онзи, който се опитва да ни подслушва, ще чуе само пропукване на статично електричество. — На лицето му се появи дяволита усмивка: — Нека бъдем внимателни, въпреки че мен изобщо ме няма тук…

Ето откъде идва закъснялото посочване на местата за срещите, помисли си Маршал. Едно време — в неговото време, такива предпазни мерки бяха рутинни. А той наивно си беше мислил, че днес нещата ще са по-различни. Къде ли са си представяли Рогачов и приятелите му, че е бил досега той? В Москва? Екатеринбург? Маями?

— Какво искате да ми предложите?

Маршал отпи от чашата си. Червеното вино му се стори горчиво, но иначе му подейства ободряващо.

— Възможно е разследването на „Уийвър Файненшъл Сървисис“ да не доведе до нищо.

Рогачов направи физиономия, но явно беше впечатлен.

— Възможно е… — съгласи се той.

— Има нещо, което не знаете — поклати глава Маршал. — Установени са връзките на „Уийвър“ с лозанската фирма „Калмекс“. В момента се подготвят заповедите за арест…

Малките свински очички леко се присвиха.

— Продължавайте.

— Ако приемете нашата оферта, директорите на „Уийвър“ пак ще бъдат сменени. Това не подлежи на преговори. В допълнение компанията ще трябва да плати една малка глоба за някои свои по-дребни простъпки. Ще е добре, ако разследването все пак открие нещо…

— Друго?

— Положителен е фактът, че вашите активи вече няма да бъдат замразени. Статутът ви на персона нон грата също ще бъде преразгледан — но само ако за срок от шест месеца не направите опит да влезете в Обединеното кралство…

Появи се един келнер, който допълни чашите и отнесе празните чинии. Рогачов му поръча две кафета еспресо и сметката.

— Трябва да сте наясно, че не печеля нищо от решението да вляза в контакт с вас — промърмори той. — Този контакт е, как да кажа… нещо като премия… — От джоба му се появи златист минидиск „Сони“ и меко кацна на покривката между двамата. — Аз съм търговец на пшеница, а не престъпник. Хората, които използват моята търговска мрежа, са отцепници и следователно опасни за всички…

— Естествено.

— Искам да подчертая разликата.

— Разбира се.

Пръстът му почука по минидиска:

— Важното е те никога да не открият източника на тази информация…

— Разбирам.

— … защото това ще доведе до големи усложнения. Онези усложнения, от които страдат всички, без изключение.

Маршал направи опит да игнорира заплахата. Пристигнаха кафетата. Руснакът си сложи захар. Навън задръстването, причинено от пикапа, продължаваше да се увеличава. Изправен до камионетката си, шофьорът се разправяше с поне пет-шест човека. Част от клиентите на бирарията се бяха извърнали към прозорците и с интерес наблюдаваха хода на събитията.

Рогачов говореше тихо:

— Куриерът ще пристигне на терминал №2 на летище „Хийтроу“ на трети април. Полет МА610 на „Малев“ от Будапеща.

Маршал измъкна молив и лист от вътрешния джоб на сакото си.

— Името?

— Ще го получите, след като самолетът излети от Будапеща. Не искам да го засекат още в Унгария.

— Какво ще носи?

— Плутоний-239.

— Откъде?

— От МИНАТОМ. Не знам повече подробности.

Зад съкращението МИНАТОМ се криеше Руското министерство за атомна енергия — едно огромно учреждение, което никога не си бе падало по подробностите.

— Колко?

— Хиляда и петстотин грама.

— В какво ще ги носи?

— В куфар, в който ще постави специално изолиран цилиндър.

— Скрит или открит?

— Открит.

— Каква е чистотата?

— Деветдесет и четири процента.

— Друго?

— Може би ще носи и известно количество литий-6.

— Какво количество?

— Не знаем. Някъде между два и четири килограма. Но може и да не носи нищо…

— Обектът известен ли ви е?

— Не.

— А крайният потребител?

— Неидентифициран.

Рогачов хвърли кос поглед към бележките, които си водеше Маршал. Хляб, захар, бекон, зехтин, килограми и грамове, фунтове и унции. Приличаше на съвсем обикновен списък с покупки. Скоро приключиха и руснакът плати в брой, оставяйки щедър бакшиш. Взеха връхните си дрехи и тръгнаха към изхода. Дъждът още повече се беше усилил. Светна мълния, пет-шест секунди по-късно я последва и гръмотевицата — почти погълната от гневната какофония на клаксоните. Измокреният до кости шофьор на камионетката ругаеше на висок глас. Рогачов разтвори чадъра си. На лицето му се появи лека усмивка, сякаш се забавляваше от сцената.