Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Чаят е готов и аз го изнасям навън. Ароматите на лятото са толкова силни, колкото и цветовете. Обвита съм от облак топъл въздух, който лъха на лимон и лавандула. Обичам дни като този, но обичам и студа на декемврийското време, когато вятърът вилнее над потъмнелия и обезцветен пейзаж, а дъждът се сипе от облаците, които са толкова ниско, че сякаш мога да ги докосна с ръка. После прашните коловози се запълват от глицерин и ме отрязват от света. Винаги съм харесвала изкуствената изолация, която настъпва след това.

В дневната има огромна камина, а под навеса отвън винаги има богат запас от пънове. Когато седя пред пламтящия огън и се вслушвам във воя на бурята отвън, винаги изпитвам едно детско чувство за сигурност и комфорт. Израснала съм в северната част на Нортъмбърланд, близо до границата с Шотландия. Детството ми е белязано от лошото време. То незабележимо е престанало да бъде спомен и се е превърнало в част от мен.

Предполагам, че това ми е проблемът — аз съм сглобена от части, които никога не допълват цялото. При мен две и две е равно на пет. Или на три. На всичко друго, освен на четири…

За хората от околността аз съм Стефани Шнайдер — швейцарка, която няма родители, няма роднини, няма дори багаж. Преживявам благодарение на някакво мършаво наследство, а времето си прекарвам в четене, рисуване и разходки. Появила съм се от нищото и някой ден ще се завърна в него. Това очакват онези, които клюкарстват зад гърба ми. По всяка вероятност съм преспала с двама от местните мъже — според мнозина те са били изненадващи като избор, а в момента поддържам отношения с Масон — един монтьор от Салерн. Всъщност, и той е странник, тъй като е дошъл от Марсилия. Според местната мълва, тази връзка не е нищо особено и скоро ще бъде прекратена.

И това е истината. Мен просто не ме бива по обвързването. Може би някой ден ще се науча и на това, но още ми е рано. Е, все пак имам известен успех…

В продължение на десетина минути чета книгата, която съм разтворила в скута си — „Унищоженият дом“ от Пиер Манан. След това я оставям разтворена до себе си. От мястото си мога да видя лаптопа, който е поставен върху хладилника. Капакът му е покрит с доста плътен слой прах. За последен път го включих може би преди месец. В началото обаче го включвах по два-три пъти на ден. Бавно, но сигурно аз късам връзките си със стария свят. С всеки изминат ден се чувствам все по-регенерирана. Но този процес също съдържа кризисни моменти…

Първият мъж, с когото имах роман, след като се преместих тук, беше един доктор от Дражуинян на име Оливие. В този случай би трябвало да бъда по-внимателна — просто защото Оливие изглеждаше прекалено добре — признак, който при повечето мъже е сигурен знак за опасност. Срещнахме се в Ентрекасто по време на зарята, с която се отбелязваше падането на Бастилията. Той беше очарователен и забавен, аз го харесах и приех да се срещаме. Но тогава той започна да се променя. В един момент ми разиграваше сцени на ревност, в следващия ставаше абсолютно равнодушен. А аз изобщо нямах представа как ще реагира в мига, в който вляза в стаята при него. Той не се интересуваше от равновесието — с него или се възнасяш на седмото небе, или пропадаш в дълбока пропаст. В случай на пропадане винаги имаше и момент на сдобряване — просто за да има ново пропадане… За жена на моята възраст това беше прекалено. Вече бях имала достатъчно извисявания и пропадания. Най-малко се нуждаех от аматьорския драматизъм на Оливие.

Вечерта, в която се разделихме, аз му бях отишла на гости в Дражуинян. Предната вечер той беше при мен във фермата, появил се с два часа закъснение. Специално приготвената ми вечеря отиде по дяволите, но той не счете за нужно дори да се извини. Правихме секс — груб и лишен от обич, а на сутринта — между събуждането и тръгването си, той успя да ме обиди цели четири пъти, без дори да го осъзнае. Не че ми пукаше — на този етап аз вече бях решила да го зарежа. По-късно на същата сутрин му звъннах и предложих да се отбия и да му сготвя отново — просто за да се наслади на готварските ми умения. Подхвърлих, че ще бъда доволна, ако този път се появи навреме…

Той закъсня само с час. Сложих чинията пред него — говеждо „Казерол“ във винен сос, после напълних чашите.

— Няма ли да ядеш? — изгледа ме учудено той.

— Ядох, когато беше топло — отвърнах. — Преди един час…

Той сви рамене, грабна вилицата и започна да се тъпче. Мълчаливо наблюдавах как омита чинията и си сипва допълнително. Когато най-сетне събра ножа и вилицата върху празната чиния, аз се надигнах, пуснах връзката с резервните му ключове на масата и хладно го осведомих: