Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Маршал мислеше за това, което предстои. Дискът, слизането в Монмартър, обратния път до Северната гара. От някой монетен автомат на тази гара щеше да набере лондонския номер, който беше запомнил наизуст, щеше да предаде посланието и да потегли обратно към Сен Дени. По пътя сигурно щеше да се отбие за чаша горещо кафе или пък за нещо по-силно. След което предстоеше утрешната доставка. Очакваше да получи обикновен кафяв плик, добре натъпкан с банкноти, най-вероятно франкове…

Това не беше гръмотевица, а нещо по-гръмко и по-остро. Течността, която плисна в лицето му, не беше дъждовна вода, тъй като беше прекалено топла…

Ръката на Рогачов изпусна чадъра, който моментално бе отнесен от силния вятър. Нов трясък и тялото му рязко се завъртя. Маршал не се помръдна. Шокът му подейства като изолатор срещу всичко, което се развиваше около него. Времето сякаш спря. Нямаше представа откъде дойде трясъкът. Видя как мокри от дъжда лица се извръщат към тях, как вдигат длани пред устата си, как очите им се разширяват. Вече никой не обръщаше внимание на шофьора на камионетката. Рогачов политна напред, блъсна се в паркираната отпред кола, след което се свлече на тротоара. По белия капак на колата останаха кървави петна, които дъждът бързо разреди до розово.

Маршал отново си спомни за старото време, въпреки че в момента това едва ли беше най-подходящата реакция.

Тя е на осемнадесет месеца. Преди две години беше на двадесет и пет години.

Любеха се бавно, но следобедът беше горещ и телата им скоро лъснаха от пот. Лорен Масон беше висок и строен мъж, без никакви тлъстини. Тъмнокос, със смугла кожа и кал под ноктите. Стефани го хареса още в момента, в който го зърна, просто защото си падаше по зрели мъже. За разлика от него тя никога не бе изглеждала зряла и това й харесваше. Имаше едра гръд, предизвикателна извивка в талията, която все още не можеше да се приеме за коремче, по една сладка трапчинка в меката плът непосредствено над задната част на таза. Беше си пуснала косата дълга — гъста и тъмна, тя се плъзгаше между лопатките й. Обикновено бледата й кожа беше доста загоряла от лятното слънце, а строгата диета довършваше останалото. Видът й наистина беше добър, очебийно здравословен.

Спалнята на първия етаж беше малка, но с висок таван. Подът беше покрит с износено дюшеме, от двете страни на тясното легло с железни табли бяха опънати стари йеменски килимчета. На едната стена беше закрепено голямо огледало с леко помътняла амалгама, на противоположната — шест художествени фотографии, изобразяващи суровата красота на Прованс.

Масон лежеше по гръб, а Стефани го беше възседнала. Тялото й ритмично се полюшваше, пръстите й очертаваха следи по гърдите и корема му. Не говореха, липсваше и ветрец, който да разхлади сгорещените им тела. Във върховния момент тя затвори очи, прехапа сочната си долна устна и отметна глава назад.

По-късно Масон запали цигара, използвайки за пепелник някаква мръсна порцеланова чинийка. Влажна и гола, Стефани бавно пристъпи към прозореца. Очите й се плъзнаха по нивите около фермата и се спряха на лозето и черния път, който го пресичаше. Лозите бяха клюмнали от жегата. Пътят се виеше далеч в дъното на долината, очертан от яркозелените корони на дърветата. Надясно за Ентрекасто, наляво за Салерн. За реалния свят…

— Снощи кучетата лаеха в долината, но някъде далеч…

Зад гърба й Масон се размърда, пружините на леглото тихо проскърцаха.

— И ти пречеха да заспиш?

— Някои виеха — кимна тя.

— Трябваше да прекараш нощта с мен…

— На практика това ми харесваше, тъй като беше някак… тъжно. — Тя скръсти ръце пред гърдите си: — Тъжно и прекрасно…

— Ще те видя ли пак?

— Ако желаеш…

— Ти желаеш ли?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Никога не знам какво мислиш.

— Значи си късметлия.

Лорен си тръгва. От двора виждам как старият му фиат се клатушка по издълбаните коловози, а зад него се извиват облаци златиста прах. Когато прахта се сляга, аз влизам в къщата и започвам да правя чай. Кухнята е хладна и тъмна. Каменен под, облицовани с теракота цокли, маса от солиден дъб, заобиколена от пейки. Около малкото квадратно прозорче над умивалника жужат пчели. От отворените френски прозорци се излиза на терасата. Одеяло от гъсти зелени листа предлага хладна сянка. Зад къщата са маслиновите дръвчета, подредени на тераси от пръст и покриващи хълма чак до върха.

Фермата е собственост на тридесет и пет годишен немски банкер, когото преди година и половина са преместили от Франкфурт в Токио. Отначало я наех за шест месеца, използвайки услугите на някаква агенция за недвижими имоти в Мюнхен. Това се случи преди малко повече от година, а сега се намирам в седмата седмица на третия ми наемен период. На места покривът тече, тапетите са се разлепили от влагата, прозорците и вратите не се затварят добре. Но аз не обръщам внимание. Фактически я предпочитам такава. Повече я приемам като дом. Но откъде да зная какво е дом? Живяла съм на безброй места, но нито едно от тях не съм чувствала като дом.