Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Къде е това?

Той посочи екраните на Пол Грийн.

— На едно гробище точно до шосе М60. Мястото е подбрано добре. Няма камери, с няколко възможности за бързо бягство. Подозираме, че ще предадат тук стоката на купувача, а според слуховете голямата риба обичал да присъства. Явно не вярва на никого.

— Предвид че не са казали на Ема къде да иде, след като напусне трезора, предполагам, че сте научили за мястото от вашия информатор?

— Да, именно. Моля се на бог да не е решил да ме направи на глупак. Но не мисля, че е така.

Внезапно Том изпита непреодолима нужда да научи повече. Не само заради Ема — въпреки че те двамата с Оли бяха най-важни за него… просто всичко това беше толкова здраво свързано със събитията отпреди шест години, а той отчаяно се нуждаеше да разбере каква роля беше изиграл Джак тогава. Очевидно обаждането му в нощта на смъртта на Каролайн не беше случайно, да не говорим, че именно той бе инсталирал системата за защита в „Джоузеф и син“, които се бяха спрели на неговата компания след пробив в системата, оповестен със съобщение в средата на екрана.

Том вече не хранеше никакви съмнения откъде са дошли парите в тайната — и вече празна — сметка на брат му. Връзката между източниците на средствата и неговите клиенти беше твърде очебийна. Явно проникваше в дадена компютърна система, след което предлагаше услугите си. Том си представяше точно оправданието на Джак.

„Щом аз мога, значи някой друг също е в състояние да го направи.“

Направо чуваше думите му. Но не беше нужно да мами хората. Можеше просто да посочи слабите места в системите им. Гласът на Джак отново прозвуча в ума му: „След това не биха ми се доверили. Ще решат, че съм гадняр, и ще идат при някой друг. Не се дръж като идиот, Том“.

Всичко това обаче не обясняваше как Джак бе разбрал за предстоящото отвличане на Каролайн и Наташа. Нито пък защо беше напуснал страната на следващия ден, след като беше предупредил Каролайн. А няколко часа по-късно беше загинал.

Твърде много съвпадения, а Том не обичаше съвпаденията. Убили ли бяха Джак? Каква беше причината да го убият? Ролята му във всичко това? Предупреждението за Каролайн Джоузеф?

Пол Грийн прекъсна размислите му.

— Том, разполагаме с около половин час, преди Ема да напусне дома си. Имаш ли пет минути, за да ти нахвърлям какво знаем за бандата?

Том се спря пред дъската, на която беше изложена цялата информация, която би могла да помогне в разследването.

— Знаем ли как планират да прескочат охранителната система, за да вкарат Ема в трезора? Според Дейвид Джоузеф била непробиваема… макар че явно не е така. Според мен са я хакнали.

Пол Грийн кимна.

— Съгласен съм. Няма как Ема да влезе, ако не разбият защитата на главния вход. Обаче би било пълна глупост да влизат в трезора, без да са наясно какво търсят, тоест явно знаят и какво точно има в сейфа.

— Как мислиш, хакерът член ли е на групата? — попита Том.

— Не… Мисля, че са наели човек за случая. Напоследък тъмната мрежа предлага какво ли не; рай е за хакерите — с повече задачи, отколкото могат да поемат. В случая обаче става дума за строго специализирана услуга — нужен им е бил изключителен спец; явно са го открили… него или нея.

— Тоест информаторът ви не е хакерът?

— Не. Не е.

Някакво безпокойство тормозеше Том. Не се съмняваше, че от „Титан“ ще се справят добре, но ако бандата разкриеше информатора, той нямаше да оцелее дълго.

— Вероятно искаш да научиш повече за тази група. Вече познаваш един от играчите на дъното — Рори Слейтър. Има още много като него. Известни са ни поне двама биячи — Фин Макгинес е по-дейният — следим и разнообразните занимания на Джули Макгинес. Готови сме да предприемем стъпки срещу тях в мига, щом спипаме основния играч.

Пол Грийн сочеше снимките на хората, за които говореше.

— Не се случва често да заснемем шефа. Доста е потаен и определено си служи умело с дегизировката. Тази тук е от пропуска на летището на Манчестър.

Той посочи снимката на висок мъж, облечен в изискано, стилно черно палто, добре подбрано за широките му рамене. Том се вгледа в лицето на мъжа и пое бавно напред, докато не се озова на сантиметри от дъската.

— Боже… — прошепна той.

Не беше онова, което бе очаквал, но при все това не се изненада. Явно бе получил поредното парченце от пъзела, но нямаше представа къде да го сложи.

— Познаваш ли го? — попита Пол Грийн. — Казва се Гай Бентли.

— Може би сега го наричат така — рече Том, — но навремето беше Итън Бентли. Баща му държеше хотела „Бентлис“.