Автор неизвестен - Слънчовата дъщеря

Било ли е, или не — не знам, но казват, че имало едно време трима братя. Изорали те нивата си за три дни и я засели. Първият засял единия край, вторият — другия, а третият — средата. Изкласила една нива — да й се ненагледаш! Люлее се, вълнува се като море, а и сърцата на братята се вълнуват, туптят от радост. Но не щеш ли, един ден небето потъмняло, струпали се облаци, ударил град. Двата края на нивата оцелели, но средата й била цялата очукана, градът затъпкал в земята всичкото зърно.

Дошъл най-малкият брат, погледнал той опустошената си нива и сърцето му се свило от мъка. Нищо не казал, а само въздъхнал, взел сърпа и тръгнал да си търси щастието другаде.

Вървял, що вървял, стигнал най-после при един богаташ. Нивата на богаташа била голяма — за сто дни не можеш я пожъна. Селянинът попитал богаташа:

— Какво ще ми дадеш, ако ти ожъна всичкото жито за един ден?

— Ще ти дам половината — отговорил богаташът.

Заловил се нашият селянин за работа: до обед усуквал слама, за да връзва снопите, а по пладне взел сърпа и почнал да жъне. Жъне и изправя снопи, жъне и изправя снопи, цял ден жънал, докато ожънал и навързал на снопи всичкото жито на стодневната нива. Останало му само един сноп, когато слънцето почнало да залязва.

Изправил се селянинът, снел шапка и почнал да моли слънцето:

— Не залязвай, почакай мъничко, само един сноп имам още да вържа?

Не послушало слънцето молбата му и залязло. Вързал селянинът и този последен сноп и стопанинът дошъл. Почудил се той, че е пожънато всичкото жито, и, казал:

— Няма що, хайде да делим, както се бяхме уговорили.

— Не — отговорил селянинът, — нямам късмет аз, не изпълних уговореното. Ето вързах този последен сноп след залез слънце. Нищо няма да делим, всичко си е твое.

И си тръгнал.

Вървял, що вървял, стигнал до двореца на един цар и се главил при него да му пасе овцете четири години. Условието било такова: ако през тези четири години ни вълк отвлече, ни мор умори някоя овца, с една дума, ако опази живи и здрави всичките овце, ще делят по равно: половината на овчаря, половината на стопанина. Но не ги ли опази — овчарят нищо няма да получи, ще си отиде с празни ръце.

Спогодили се те и овчарят закарал овцете на пасбището. Четири години се грижил той за овцете, и то така, че нито една овца не загубил, всички опазил. Подкарал той най-сетне овцете към стопанина, за да ги делят, но изневиделица изскочил вълк, грабнал една овца и я отвлякъл в гората. Докарал овчарят овцете. Погледнал стопанинът, порадвал се на охранените животни и почнал да дели стадото на две, но овчарят се отказал, захвърлил гегата и си тръгнал — не бил изпълнил условието: изгубил бил една овца — и не приел наградата.

Вървял, колкото вървял, стигнал до една река и седнал да си почине. Гледа по едно време — от небето долетели трите дъщери на слънцето и влезли в реката да се къпят. А те били чудни хубавици — в целия свят нямало по-хубави от тях.

Скочил той, приближил се дебнешком до Слънчовите дъщери, грабнал едната и хукнал да бяга. Бягал, бягал, стигнал в полето, направил там колиба и останали да живеят двамата в нея. Само че били много бедни. Нищичко си нямали. Мъжът и работа дори никъде не търсел, а казвал:

— Къде ли не ходих, за какво ли не се залавях, все нямам и нямам късмет. Защо да ходя пак напразно?

Дъщерята на слънцето имала един пръстен, който изпълнявал всички желания. Дала тя този пръстен на мъжа си и му рекла:

— Това е моята зестра. Сложиш ли го на земята — появява се маса, оставиш ли го върху масата — слага се ядене и пиене, вземеш ли го от масата — всичко от нея изчезва, а скриеш ли го — прибира се и масата. Това ми е цялото богатство.

Зарадвал се мъжът. Заживели си те весело и щастливо. Но ето че се приискало на мъжа да покани царя на гости. Жена му го раздумвала:

— Мирувай си. Не е шега работа да поканиш царя на гости. Само един пръстен имаш, с него ли искаш да учудиш царя? Гледай и него да не загубиш!

Не се отказвал мъжът от своето и все повтарял:

— Не и не, трябва да поканя царя. Нека дойде да види нашия селски живот, да разбере, че и ние живеем на тоя свят и можем да приемем царя.

Решил се той веднъж и тръгнал да покани царя на гости. Пристигнал, поднесъл му, каквито можал, дарове и го помолил:

— Направете ни тази чест, заповядайте у нас на обед.

Присмял му се царят:

— Кой си ти и какъв ти е обедът?

А после добавил:

— Аз няма да дойда, но ако искаш, ще изпратя с тебе моите съветници.