Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Ема се заключи в банята. Не искаше Наташа и Дейвид да усетят как се чувства, готвейки се да извърши обир, но по ужасеното изражение на лицето на Наташа разбра, че тя не е очаквала подобно нещо. А облекчението на лицето на Дейвид, че не трябва да отиде той, я отврати.

Що за човек беше този, за когото се беше омъжила? През ума й се заредиха мигове от съвместния им живот — моменти, в които може би беше схващала погрешно подбудите му. Открай време смяташе, че неспособността му да се изправи пред суровите истини на живота се дължи на оптимизъм. Сега вече бе убедена, че той по-скоро се криеше от истината. В момента вероятно се опитваше да убеди сам себе си, че е в реда на нещата тя да се заеме с това. Вероятно вече бе съставил цял списък с причини, за да се убеди, че е по-добре тя да слезе в тъмния, тих трезор. Така щеше да си спести чувството на вина.

Каквото и да си мислеше той обаче, Ема нямаше намерение да му достави удоволствието да разбере колко е ужасена.

Беше посещавала офиса му през деня, когато шестимата служители бяха там. Дори тогава мястото й се беше сторило някак призрачно. От последното й посещение бяха минали месеци — бе отишла да покаже Оли на колегите на Дейвид точно след раждането му — затова се опита да възстанови в паметта си разположението на офиса.

Входът за клиенти се намираше на главната улица, но й бяха наредили да ползва задния… за който тя не знаеше. Това нямаше значение, тъй като всичко — кабинетите, приемната, залите със сейфовете, абсолютно всичко се намираше дълбоко под земята, под улиците на Манчестър.

До приемната се стигаше по дълго, тясно стълбище; в нея имаше място само за гише, двама охранители и редица екрани за камерите. Следващата врата водеше към стаята с ключовете.

Ново стълбище поемаше към облицованите с плочки помещения долу. Кабинетът на Дейвид се намираше именно тук; той често повтаряше, че се чувства като къртица — заровен под земята по цял ден. През зимата не виждаше и един слънчев лъч за цялата работна седмица. Нямаше прозорци — намираха се твърде дълбоко под земята.

При последното й посещение се случи така, че остана сама за малко, докато Дейвид говореше по телефона. Спомни си обзелото я усещане: същото като това, което бе изпитала на един изоставен перон на метрото в Лондон. Мъртва тишина, пропита от усещането, че купищата хора, преминали оттук, неспирно я наблюдават.

После Дейвид се беше върнал и й беше показал отделните зали около просторната централна зала; стените им бяха покрити с редици сейфове. Имаше и малка стаичка, в която клиентите можеха да прегледат съдържанието на сейфа си, да вземат нещо или да добавят друго за съхранение. Стаичката напомняше лъскав дървен ковчег в единия ъгъл на залата: мястото, където хората погребваха тайните си.

Трезорът беше като заешка бърлога: зала след зала, скрити зад поредния завой, неочаквани разширения. По време на войната мястото беше служило като бомбено укритие; Ема си представи хората, сгушени покрай стените, заслушани в трясъците, с които самолетите бяха унищожили Палас Тиътър само на няколкостотин метра оттук по време на бомбардировките над Манчестър.

Тя потръпна. Не би искала да посети това място сама, дори цялото осветление да е включено. Дори не можеше да си представи как ще й подейства мракът. Но трябваше да го направи за Оли. За него беше готова на всичко.

Тя приседна на ръба на ваната; безспорно трябваше да се свърже с Том, но не можеше да прецени какво да му разкрие. Да му каже ли за Дейвид… за сделката, която беше сключил преди шест години? Това щеше ли да промени нещо днес? Не беше убедена, но наистина не знаеше. Предпочиташе да не му казва — изпитваше огромен срам.

Но не се разкайваше за Дейвид. Без него нямаше да се появи Оли. Дейвид може и да не беше готов да се бори до смърт за съпругата си, да заеме мястото й в трезора, който познаваше толкова добре, но Ема знаеше категорично, че тя самата е готова да се бие до сетен дъх за детето си.

Тя извади австралийския телефон и натисна бутона за позвъняване.

— Какво става, Ем?

Том изслуша Ема, която повтори указанията и му разказа всичко, което беше научила след прибирането си.

Разкритията й за Дейвид, за съжаление, не го изненадаха особено; определено обясняваха част от постъпките му, както и отношението на Наташа.

— Ема, мислиш ли, че е замесен и в случващото се в момента?

Налагаше се да попита, въпреки че подобно нещо надали й беше дошло наум.