Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Дейвид вдигна очи към Ема и тя кимна. Беше запомнила подробностите и можеха да ги преговорят заедно. Имаше време.

— Ще позвъним на този телефон в 4:10 сутринта, когато вече трябва да си в колата. Ще ти кажем къде да доставиш взетото. Облечи се в черно — от главата до петите. В трезора няма да има никаква светлина.

Ема погледна съпруга си и за миг се изпълни със съчувствие. Да попаднеш на онова място сам през нощта, под улиците на Манчестър, в сграда, която от години пази бог знае какви тайни… подобна мисъл би накарала и най-коравия мъж да пребледнее.

— Разбра ли всичко?

— Да — отговори Дейвид.

— А ти, Ема? — попита гласът.

— Не. Кога ще видя сина си?

— Когато изпълните мисията. Наташа ще се върне при нас, а бебето си идва при вас. Ще ви известим къде да го откриете, щом момичето се върне при нас. Няма да пострада.

Ема изгледа Таша потресено. Тя непрекъснато им повтаряше, че ще трябва да се върне там, но Ема не беше допускала, че наистина ще се стигне дотам.

Мъжът заговори отново:

— Слушаш ли, Ема?

— Да — отвърна тя тихо, все още втренчена в бледото лице на Наташа.

— Чудесно… Защото не Дейвид ще изпълни тази мисия. А ти. Ти ще идеш в трезора… ако искаш да си върнеш сина.

Линията прекъсна.

Беки не очакваше да открият толкова лесно къщата, в която подозираха, че се намира Оли. От екипа на „Титан“ потвърдиха, че жената на Фин Макгинес държи камионетката за бургери; уж порядъчното семейство имаше къща в учудващо преуспяваща част на Солфорд, на улица с красиви самостоятелни къщи. Само по себе си това беше облекчение, тъй като операция под прикритие на улица с гъсто разположени къщи, където съседите са през два метра един от друг, беше кошмар.

Беки бе получила нареждане да не напуска колата си. Бяха я паркирали по-надолу по улицата, извън външния кордон, отцепен от мобилния екип. В момента тя барабанеше нетърпеливо с пръсти по волана. Макгинес беше бияч на организирана престъпна група, така че имаше голяма вероятност в къщата да има оръжие. За съжаление, това означаваше, че тя не може просто да нахлуе и да изиска да й предадат Оли. Планирането на операцията и вземането на решения вече беше отговорност на началника на звено на мобилния екип, така че за момента Беки не беше нужна. Трябваше единствено да изчака сигнала, че всичко е чисто, едва след това можеше да влезе, за да спаси Оли.

Намираше се твърде далеч, за да следи случващото се, а и така или иначе едва виждаше през предното стъкло — едрите капки дъжд се сливаха в сребристи реки. Ако включеше чистачките, щеше да привлече внимание, затова се взираше през страничния прозорец към улицата без изход и черните силуети на дърветата покрай нея, прикрили разположените по-навътре скъпи къщи.

Каза си, че е несправедливо Фин Макгинес да живее на подобно място; замисли се колко ли души бяха съсипали живота си с наркотици и кой знае какво още, за да може той да плати за подобен стандарт. Беше го виждала на снимка, но видът му я изненада. За нейно учудване доста напомняше управител на банка — мъж, който спокойно можеше да се впише в атмосферата на квартал на средната класа. С изключение на постоянната тревожна бръчка, чертите на лицето му не бяха особено специфични. Късата, добре оформена сива коса бе оредяла над челото, но нямаше видими следи от престъпния живот, който смятаха, че води. Дори не беше висок: сто седемдесет и осем сантиметра; на всички снимки, които беше разгледала, носеше хубаво палто с шикозна червена вратовръзка. Същински бизнесмен.

Дори и на двуизмерното неподвижно изображение обаче очите издаваха всичко. Нищо не можеше да прикрие хладния черен поглед; Беки бе убедена, че пред него краката на всеки биха омекнали — не от очарование. Надяваше се искрено тази вечер да не й се наложи да разбере права ли е.

Един от прозорците на втория етаж светеше — в къщата вероятно имаше някого, но до момента не бяха забелязали движение, не бяха чули и звук. Беки знаеше, че отрядът заема позиции, но операцията бе деликатна, с прекалено много неизвестни за нейния вкус.

Внезапно дъждът плисна върху стъклото. За момент то се покри с плътен слой вода, през който се виждаше по-добре. Тя се взря в изкривения образ и различи един от членовете на отряда, който се прокрадваше към къщата — просто тъмна сянка, долепена до стената.

Поставяха подслушвателните устройства. Трябваше да чуят Оли или Джули. Ако объркаха нещо, Оли можеше и да не оцелее.