Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Наташа се радваше, че Ема се беше завърнала. Не успя да сдържи мимолетното задоволство, че тя чу поне част от признанието на Дейвид. Така или иначе, все още не беше приключила с баща си.

Тя се отдръпна от прегръдките й, но остана до нея. Дейвид все още стоеше, впил очи единствено в Ема, без съмнение в опит да вникне в мислите й.

— Искам да те попитам още нещо, татко.

Наташа натърти на последната дума, като се постара да вложи цялото си отвращение в нея.

— Защо не пожела да ме вземеш обратно, когато ти дадоха шанса?

Дейвид като че замръзна. Очите му не помръдваха, ръцете висяха край тялото му. Напомняше статуя. Чуваше се единствено тихото тиктакане на огромния стенен часовник в антрето отвън. Наташа замълча, като донякъде очакваше Ема да се намеси и да й каже, че това е нелепо. Тя обаче не го направи.

Накрая той проговори.

— Не съм имал шанс да си те върна. Откъде ти хрумна?

Наташа усети, че гневът й отново избива на повърхността. Ама че жалко оправдание!

— Пуснаха ми записа, Дейвид. Сещаш ли се — онзи, в който ти казват, че ще ме върнат при теб, ако направиш нещо за тях? Спомняш ли си? А ти отвърна с „не“.

Никога нямаше да забрави момента, в който Рори й пусна записа. Беше побеснял, защото Дейвид отказал да се включи в плана им. „Не те иска — зашепна, докато обикаляше стаята, въртеше се около нея и превърташе записа отново и отново, сякаш за всичко е виновна тя. — Ще му съсипеш щастливото малко семейство, затова ни каза да те задържим.“ Тук я беше ударил по тила. „Безполезна си, да знаеш. Шибана, безполезна лигла.“ Това бяха думите му.

— За бога, Наташа… не беше така!

От умолителния тон на Дейвид взе да й се гади. Как можеше дори да помисли, че нещата ще се наредят?

— А как беше тогава? — попита тя. — Предложиха ти да ти върнат детето четири години по-късно. Как се почувства, като им каза: „Не, благодаря.“?

Ема отново протегна ръка към нея и тя я сграбчи, опитвайки се да заглуши спомена за онова, което последва.

— Нямаше начин да установя, че действително си при тях. Нямаше време, за да ми докажат.

— Изпратиха ти шибана снимка… Какво повече искаш?

След снимката Наташа отново се бе превърнала в спънка. Ами ако Дейвид се свържеше с полицията? Ако постъпеше като всеки нормален баща? Снимката щеше да се разпространи. Някой можеше да я разпознае на улицата. Или социалните работници, които идваха в дома им по-често, отколкото беше по вкуса на Рори… някой от тях също можеше да я разпознае. Затова трябваше да остане скрита. Рори я хвърли в Ямата просто защото можеше, защото планът се бе провалил, а той нямаше на кого друг да си го изкара.

Дейвид продължаваше с оправданията. Гласът му звучеше слабо, като скимтене. Ако го бяха отгледали по начина, по който бяха гледали нея, щяха да му избият и този навик.

— Можеше да е просто дете, което прилича на теб. Не бях сигурен. Ако знаех, че си ти, щеше да е друго.

— Искаха да се обадиш веднъж по телефона. Това беше всичко. Едно шибано позвъняване, за да кажеш кога възнамерява да опразни сейфа си някакъв тип. Същият, който сипеше хвалби наляво и надясно за купищата пари, които държал в трезора ти. Не си заслужавах риска, така ли?

Всъщност вече й беше дошло до гуша от лъжите му. А се бе запитала, макар и за кратко, дали всичко, което са й казали, не е лъжа… дали Рори и Фин не са направили фалшив запис, дали не би могла да бъде щастлива тук. Какъв избор само — ако въобще имаше право на избор. Да остане да живее тук с Дейвид или да се върне и да си получи наказанието.

Очите на Наташа взеха да парят. Какъв избор само!

Ема бе заковала очи върху Наташа. През какъв ад преминаваше тя! Да чуе подобно нещо, да разбере, че собственият й баща е готов да я остави да страда — дори само за няколко часа — за да разреши собствените си проблеми. Тя самата по-скоро би се разделила с живота си, отколкото да стори нещо подобно на Оли. Нямаше думи.

Дейвид явно се тревожеше повече как ще го приеме тя, отколкото Наташа.

— Това беше грешка , Ема.

„Обясни го на дъщеря си — пламна мисълта в ума й. — Кажи го на Таша, не на мен.“

Знаеше обаче, че той няма да го направи. Искаше тя да застане на негова страна, да го подкрепи, да прояви разбиране, както правеше винаги.

— Защо не положи повече усилия да се свържеш с тези хора… защо не направи онова, което искат, за да си върнеш Таша? Защо не разказа на полицията тази жалка история?

Отговорът й беше ясен, разбира се. Не му е стискало. Тревожел се е повече какво ще се случи с него самия, ако иде в полицията, отколкото какво се е случвало с дъщеря му. Надявал се е, че нещата някак ще се наредят, без да му се налага да прави каквото и да било.